Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Сестра Крийп не видя кой я удари, просто усети, че ще бъде ударена. Едно силно, кокалесто рамо я изблъска с лекота настрани, сякаш беше от слама, и в момента на контакта в мозъка ѝ се запечата отвратителна картина: планина от счупени, овъглени кукли… не, не бяха кукли, осъзна тя, докато падаше на улицата; куклите нямаха вътрешности, които да изригнат през ребрата им, нито пък мозъци, които да изтекат през ушите им, камо ли зъби, които да им придадат подобно грозно изражение в смъртта. Клошарката падна на улицата и едно такси зави, за да не я прегази. Шофьорът се развика и наду клаксона си. Тя беше добре, само ѝ бяха извадили въздуха и ребрата, върху които падна, я боляха. Опита се да стане на крака, за да види кой я беше блъснал толкова силно, но никой не гледаше към нея. Зъбите ѝ тракаха от студа, който подобно на най-добър приятел не се отделяше от нея нито за миг, дори в тази гореща нощ в разгара на лятото. Докосна ръката си на мястото, което вече беше посиняло заради удара на копелето, което я блъсна.

— Шибан езичник! — изкрещя Сестра Крийп към никого в частност, но видението за планината от овъглени трупове не искаше да се махне и стомахът ѝ се сви от страх. Кой беше този, който вървеше по тротоара, зачуди се тя. Що за чудовище се обличаше в човешка кожа? Беше стигнала до кино, което рекламираше двойна прожекция — „Лицето на смъртта, четвърта част“ и „Mondo Bizarro“. Приближи се, за да види плаката на „Лицето на смъртта, четвърта част“, на който обещаваха: „Сцени от масата за аутопсия! Жертви на автомобилни катастрофи! Загинали в пожари! Пълна и нецензурирана версия!“.

От затворената врата на киното се носеше хлад. „Заповядайте!“ гласеше една табела на нея. „Имаме климатици!“ Но вътре имаше нещо много повече от обикновени климатици, помисли си клошарката. Студът беше влажен и неприятен: студ, какъвто излъчват сенчестите места, където растат отровни гъби и мамят децата с червените си цветове да дойдат и да опитат това лакомство.

Студът започна да изчезва, да се изпарява в знойната жега. Сестра Крийп застана пред тази врата и макар да знаеше, че добрият Исус е нейната мисия и че добрият Исус ще я защитава, също така беше наясно, че не би припарила в това кино дори ако ѝ дадяха пълна бутилка „Ред Дагър“… дори две пълни бутилки!

Тя се отдръпна от вратата и се блъсна в някого, който я наруга и я бутна настрани. Продължи напред — нямаше представа накъде, но не ѝ пукаше. Бузите ѝ горяха от срам. Страхуваше се, призна пред себе си, макар че добрият Исус вървеше до нея. Страхуваше се да погледне злото в очите и се опасяваше, че отново беше съгрешила.

Две пресечки след отблъскващото кино Сестра Крийп видя едно чернокожо хлапе да изхвърля бирена бутилка в средата на претъпкани контейнери за боклук, поставени пред входа на срутена сграда. Престори се, че търси нещо в чантата си, докато не го подмина, и след това се върна при същия този вход, за да потърси бутилката. Гърлото ѝ копнееше за глътка, дори само за капка от напитката.

Плъховете пищяха и бягаха по ръцете ѝ, но тя нямаше нищо против тях; виждаше плъхове всеки ден, и то много по-големи от тези. Един от тях се изправи на ръба на контейнера и изписка към нея с огромно възмущение. Клошарката запрати една скъсана обувка за тенис по него и той избяга.

Боклукът миришеше на разложение, на отдавна развалено месо. Намери бирената бутилка и се зарадва, когато на слабата светлина видя, че в нея са останали няколко капки.

Бързо я обърна над устните си и навря език в гърлото ѝ, за да усети аромата на течността. Седна с гръб към грубата тухлена стена, без да се замисля за пискащите плъхове. Подпря се с ръка на земята, за да не падне, и усети нещо влажно и меко под нея. Погледна надолу и сложи ръка на устата си, за да не изпищи, когато видя какво е.

Беше увито в няколко страници от вестник, но плъховете ги бяха нагризали. След това се бяха заели с плътта. Сестра Крийп не можеше да прецени на каква възраст беше и дали е момче, или момиче, но очите му бяха леко отворени на малкото личице, сякаш си дремеше сладко. Бебето беше голо; някой го беше захвърлил сред купчината чували, боклуци и отвратителни мръсотии като някаква счупена играчка.

— О — прошепна клошарката и в главата ѝ изникна мократа магистрала и въртящата се синя светлина. Някакъв мъж ѝ каза:

— Дайте ми я, госпожо. Трябва да ми я дадете.

Сестра Крийп вдигна мъртвото бебе и започна да го люлее в ръцете си. От далечината се носеше туптенето на безсмислена музика и виковете на пласьорите на Четиридесет и втора и тя запя със сподавен глас: