Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Клошарката погледна замаяно двамата мъже. В стомаха ѝ отлежаваше половин бутилка „Ред Дагър“. Последното ѝ хранене се състоеше от пилешки кости и останките от нечия изхвърлена вечеря.

— А?

— Това е моят кашон! — изкрещя в лицето ѝ брадатият. — Това е моето място! Да не си малоумна?

— Тая не разбира нищо — каза другият. — Луда е като кукувица.

— И е грозна като дявола. К’во криеш в тая чанта, а? Я да скивам! — Мъжът сграбчи чантата и я дръпна силно, но клошарката изръмжа и отказа да я пусне. Очите ѝ бяха ококорени и ужасени. — Да не би да имаш кинти там? Нещо за поркане? Давай я веднага, кучко! — Брадатият едва не ѝ откъсна ръцете, но тя изскимтя и пак не я пусна. На врата ѝ проблесна някакво украшение, отразило червената светлина — малко и евтино разпятие, закачено на верижка от свързани кламери.

— Хей! — каза вторият мъж. — Ский т’ва! Знам коя е тая! Виждал съм я да проси на Четиридесет и втора. Смята се за проклета светица, винаги проповядва на хората. Наричат я Сестра Крийп 5 5 От англ. creep — отвратителен, неприятен човек; буквално: Сестра Отврат. .

— Аха? Е, може би ще успеем да заложим тая дрънкулка. — Брадатият посегна към разпятието на врата ѝ, но клошарката извърна глава. Той я сграбчи за врата, озъби ѝ се и сви ръка в юмрук.

— Моля те! — замоли се Сестра Крийп на път да се разплаче. — Моля те, не ме наранявай! Имам нещо за теб!

Тя затършува в чантата си.

— Вади го, и по-бързо! Трябва да ти счупя главата, задето ми спиш в кашона! — Мъжът я пусна, но юмрукът му беше вдигнат в готовност да го използва.

Клошарката издаваше тихи скимтящи звуци, докато ровеше из вещите си.

— Някъде тук беше — промърмори тя. — Ей сега ще го намеря.

— Давай го веднага! — Брадатият протегна длан към нея. — Ако не искаш да ти сритам задника.

Ръката на Сестра Крийп се затвори около онова, което търсеше.

— Намерих го — каза тя. — Естествено, че ще го намеря.

— Слагай го тука!

— Добре — отвърна клошарката. Скимтенето беше напуснало гласа ѝ, който сега беше твърд като спечена от слънцето кожа. С едно бързо и плавно движение тя извади бръснач, отвори го, като замахна с ръка, и сряза дланта на брадатия.

От раната бликна кръв. Мъжът пребледня. Стисна си китката. Устата му образува буквата О, преди от нея да излезе писък, подобен на воя на душена котка. В следващия миг Сестра Крийп вече беше скочила на яките си крака и като държеше платнената чанта пред себе си като щит, се нахвърли безразсъдно върху двамата мъже, които се сблъскаха, хлъзнаха се по мазния от боклуците асфалт и паднаха. Брадатият, от чиято ръка продължаваше да тече кръв, размаха парче дърво със забити по него ръждиви пирони. Погледът му направо пламтеше от ярост.

— Ще ти покажа аз! — изкрещя той. — Ей сега ще ти покажа!

Опита се да я удари с импровизираното си оръжие, но Сестра Крийп приклекна и замахна към него с бръснача. Онзи залитна назад и глуповато се загледа в кървавата линия на гърдите си.

Клошарката се възползва от объркването му, обърна се и побягна. Едва не се подхлъзна в една мазна локва, но успя да запази равновесие и продължи да тича, докато мъжете крещяха след нея.

— Ще те пипна! — предупреди брадатият. — Ще те намеря, кучко! Само почакай!

Но тя нямаше намерение да го чака. Продължи да бяга. Маратонките ѝ шляпаха по асфалта, докато не стигна до бариера от хиляди разкъсани торби с боклук. Пропълзя върху тях, като се спря, за да грабне някои интересни неща — една счупена солница и мокър екземпляр на „Нешънъл Джиографик“, които прибра в чантата си. Прекоси бариерата и продължи да върви забързано. Дробовете ѝ все още свистяха, а тялото ѝ трепереше. „Бях на косъм — помисли си Сестра Крийп. — Демоните почти ме спипаха! Но слава на Исус, който ще пристигне с летящата си чиния от Юпитер! Ще го чакам на златния бряг, за да целуна ръката му!“

Тя стигна до ъгъла на Тридесет и осма улица и Седмо авеню, спря, за да си поеме въздух, и се загледа в трафика, който ѝ заприлича на надпреварващо се стадо добитък. Жълтата мараня от изпаренията от боклуците и изгорелите газове на автомобилите приличаше на бавно движеща се жива материя над езеро. Влажната жега тормозеше Сестра Крийп; по лицето ѝ постоянно избиваха капчици пот и стремглаво потичаха по него. Дрехите ѝ бяха мокри и ѝ се прииска да има някакъв дезодорант, но последният ѝ „Сикрет“ вече беше свършил. Огледа непознатите лица около нея, които бяха с цвят на отворена рана под пулсиращата неонова светлина. Нямаше представа накъде отива и почти не помнеше къде е била, но знаеше, че не може да остане на този ъгъл цяла вечер. Преди доста време беше разбрала, че ако останеш дълго време на открито, демоничните рентгенови лъчи се забиват в главата ти и се опитват да ти размътят мозъка. Тръгна на север, в посока „Сентръл Парк“, със забит в земята поглед и увиснали рамене.