Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Хората ми могат да се справят със затворени очи.

— Въведете кодовете си.

Синклер се зае с клавиатурата пред него, след което вдигна телефона, за да даде заповедите на Стратегическото въздушно командване в Омаха и Северноамериканското военновъздушно командване в Шайен, Колорадо. Адмирал Нарамор вдигна телефона, който веднага го свърза с Военноморски операции в Пентагона. Само след минути щеше да се засили активността във въздушните и военноморските бази на страната. Кодовете за бойна готовност от трета степен щяха да пропътуват дълги разстояния по телефонните кабели и щеше да бъде осъществена поредната проверка на радари, сензори, монитори, компютри и стотици други неща от високотехнологичното оборудване, както и на десетките крилати ракети и хилядите ядрени бойни глави, скрити в силози в Средния Запад, от Монтана до Канзас.

Президентът стоеше като вкаменен. Решението беше взето. Началник-щабът Бергхолц закри срещата, отиде да го стисне по рамото и да му каже колко добро и солидно решение е взел. Военните съветници и чиновници напускаха заседателната зала и се насочваха към асансьора в коридора. Президентът остана сам. Лулата му беше изстинала, но нямаше намерение да я пали отново.

— Сър?

Стресна се и се обърна по посока на гласа. Хана стоеше до вратата.

— Добре ли сте?

— Да, супер съм. — Президентът се усмихна вяло. Един спомен от славните му дни като астронавт току-що мина пред очите му. — Не. Господи, не знам. Мисля, че съм добре.

— Взехте правилното решение. И двамата го знаем. Руснаците трябва да разберат, че не се страхуваме.

— Аз се страхувам, Ханс! Изключително много се страхувам!

— Аз също. Както и всички останали, но не трябва да се ръководим от страха. — Министърът на отбраната се приближи до масата и запрелиства някои от папките. След няколко минути един млад служител на ЦРУ щеше да дойде и да унищожи на шредера всички документи. — Мисля, че ще е най-добре да изпратите Джулиан и Кори в Мазето тази вечер, веднага след като си опаковат нещата. Ще измислим нещо за пред пресата.

Президентът кимна. Мазето беше подземно убежище в Делауеър, където първата дама, седемнадесетгодишният син на главнокомандващия, високопоставени членове на кабинета и други служители щяха — или поне се надяваха — да намерят безопасност от всичко, с изключение на директен удар с ядрена бойна глава с мощност от един мегатон. След като преди няколко години в обществеността изтече информация за Мазето, в цялата страна започнаха да се строят подобни подземни убежища — някои използваха стари мини, а други биваха прокопавани в планините. Бизнесът по оцеляване процъфтяваше както никога преди.

— Има нещо, за което искам да поговорим — каза Хана. Президентът видя отражението на измореното си лице и празния си поглед в очилата на министъра на отбраната. — За „Небесните нокти“.

— Още не им е дошло времето. — Стомахът му се сви на топка. — Въобще не е дошло.

— Напротив, дошло е . Мисля, че ще бъдете в по-голяма безопасност във Въздушния команден център. Една от първите цели ще бъде покривът на Белия дом. Смятам да изпратя Пола в Мазето и както знаете, вие имате властта да изпратите когото си искате там, но аз желая да се присъединя към вас във Въздушния команден център, ако е възможно.

— Да, разбира се. Искам те при мен.

— Също така — продължи Хана, — на борда ще присъства офицер от военновъздушните сили с куфарче, закопчано с белезници за китката му. Знаете ли кодовете си?

— Да. — Точно тези кодове бяха едно от първите неща, които научи, след което зае поста. Желязната хватка на напрежението го стисна за врата. — Но… няма да ми се наложи да ги използвам, нали, Ханс? — попита президентът, като тонът му беше почти умолителен.

— Вероятно не. Но ако се наложи — ако се наложи — искам да ви напомня, че дотогава Америка, която обичаме, ще е мъртва и няма да позволим на никой нашественик да стъпи на американска земя. — Министърът на отбраната се пресегна и стисна бащински рамото на президента. — Нали?

— Точката, от която няма връщане назад — отвърна той с блуждаещ поглед.

— Какво?

— На път сме да прекосим точката, от която няма връщане назад. Може би вече сме го сторили. Може би е прекалено късно да се връщаме. Бог да ни е на помощ, Ханс. Летим на сляпо и нямаме представа къде отиваме, по дяволите.

— Ще разберем, когато стигнем. Винаги сме правили така.

— Ханс? — Гласът на президента беше станал тънък като на дете. — Ако… ако беше Бог… щеше ли да унищожиш този свят?