Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Хана не отговори веднага.

— Предполагам, че просто… ще гледам и ще чакам. Ако бях Бог имам предвид.

— Какво ще гледаш и ще чакаш?

— Да видя кой ще победи. Добрите или лошите момчета.

— Има ли някаква разлика вече?

Министърът на отбраната млъкна за миг. Накрая се опита да отговори, но осъзна, че не може.

— Ще извикам асансьора — каза той и излезе от заседателната зала.

Главнокомандващият разплете пръстите на ръцете си. Лампите се отразяваха в копчетата с печата на президента на САЩ, които винаги носеше на ръкавелите си.

— Направо съм супер — каза си той. — Всички системи са в изправност.

Нещо се пречупи в него и едва не заплака. Искаше да се прибере у дома, но домът му беше много, много далеч от този стол.

— Сър? — повика го Хана.

Президентът стана бавно и вдървено като старец и тръгна за срещата си с бъдещето.

Фрас!

Клошарката усети, че някой срита кашона ѝ и придърпа по-наблизо платнената си чанта. Беше изморена и искаше да си почине. „Едно момиче се нуждае от сън, за да бъде красиво“ помисли си тя и отново затвори очи.

— Казах да се омиташ!

Две ръце я стиснаха за глезените и я извлякоха грубо на асфалта. Клошарката се разкрещя възмутена и зарита дивашки.

— Копеле такова, шибан кучи сине, пусни ме, копеле!

— Мамка му, я скивай! — рече единият от двамата надвесени над нея мъже. Силуетите им бяха червени на неонова светлина от табелата на виетнамския ресторант на Тридесет и шеста западна улица. — Та т’ва е жена!

Другият, който я беше сграбчил за глезените над мръсните ѝ маратонки и я беше измъкнал от кашона, изръмжа мрачно и злобно.

— Жена или не, смятам да ѝ сритам задника.

Клетницата се изправи, като притискаше платнената чанта с всичките си притежания към гърдите си. На червената неонова светлина се виждаха дълбоките бръчки и мръсотията по грубото ѝ лице с квадратна челюст. Очите ѝ бяха хлътнали в очертани в лилаво очни кухини и имаха блед и воднист син цвят. В погледа ѝ проблясваха страх и гняв. На главата ѝ се мъдреше синята шапка, която беше намерила предишния ден в една разкъсана торба с боклук. Тоалетът ѝ се състоеше от мръсна сива риза без ръкави и торбести кафяви мъжки панталони с кръпки на коленете. Личеше си, че е едра жена с тежък кокал, чиито корем и ханш изпълваха грубия плат на панталоните. Дрехите ѝ, както и платнената чанта, която държеше, ѝ бяха подарени от един мил свещеник от Армията на спасението. Изпод шапката ѝ се подаваше посивяваща кестенява коса, която падаше безразборно върху раменете ѝ — клошарката я беше подрязала собственоръчно с ножица. В платнената ѝ чанта бяха натъпкани най-различни предмети: макара с рибарска корда, дрипав светлооранжев пуловер, каубойски ботуши, чиито токове отдавна ги нямаше, счупен поднос от столова, хартиени чаши и пластмасови прибори за хранене, брой на „Космополитън“ отпреди година, верига, няколко пакетчета дъвки „Джуси Фрут“ и други заровени най-отдолу неща, за които дори самата тя беше забравила. Двамата мъже я гледаха — единият доста злобно — и това я подтикна да стисне още по-силно чантата. Лявото ѝ око и скулата под него бяха насинени и подути, а ребрата я боляха, защото преди три дни една друга бездомница я блъсна по стълбите в „Християнско убежище“: тогава тя стана от пода, изкачи се отново по стъпалата и с прав десен изби два зъба на нахалницата.

— Това е моето място — каза мъжът с мрачния глас. Той беше висок, кльощав и носеше само дънки. Гърдите му лъщяха от пот, а очите му бяха изпълнени със сенки. Беше брадясал. Вторият мъж, който беше по-нисък и по-пълен, беше облечен в потна тениска и зелени армейски панталони, целите на дупки от цигари. Косата му беше мастиленочерна и постоянно си чешеше слабините. Първият я срита в ребрата с върха на ботуша си и клошарката потръпна от изригналата болка. — Глуха ли си, кучко? Казах, че си на шибаното ми място!

Кашонът, в който тя спеше, лежеше насред море от преливащи с боклук торби — спомен от стачката на боклукчиите, в резултат на която вече две седмици улиците и канавките на Манхатън бяха потънали в мизерия. В душната жега на дните, през които температурите достигаха тридесет и осем градуса през деня и тридесет и два през нощта, торбите се издуваха и експлодираха. Плъхове пируваха насред планините от неприбран боклук, които бяха блокирали трафика по някои улици.