Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Жестокото клатене на тунела беше престанало. Сестра Крийп припадаше и отново идваше в съзнание. През мъглата долетя далечният грохот на влака.

Усилваше се.

„Ставай! — нареди си клошарката. — Ставай! Настъпи Денят на Страшния съд и Господ пристигна с колесницата си, за да отведе праведните в рая!“

Един по-спокоен и по-ясен глас ѝ заговори, вероятно от тъмното кътче на спомените ѝ: „Глупости! Нещо лошо се е случило там горе!“

„Раят! Раят! Раят!“, помисли си Сестра Крийп и прогони злия глас. Изправи се до седнало положение, избърса кръвта от носа си и вдиша горещ и душен въздух. Влакът приближаваше. Клошарката усети, че водата, в която беше седнала, е гореща. Стисна чантата си и бавно стана на крака. Навсякъде беше тъмно. Отиде и опипа с пръсти стените на тунела, за да усети под тях грозна плетеница от пукнатини.

Грохотът се усилваше и въздухът се нагорещяваше. Бетонът под пръстите ѝ приличаше на градски асфалт по обяд през август — човек можеше да си изпържи яйца на него.

Далеч напред в тунела се появи слаба оранжева светлина, подобна на фаровете на движещ се с висока скорост влак на метрото. Тунелът отново затрепери. Сестра Крийп се опули срещу все по-уголемяващата се оранжева светлина, която преминаваше през нюанси на червено и лилаво.

Клошарката осъзна какво е това и заскимтя като хванато в капан животно.

Към нея се носеше огнена вълна. Тя усети как пламъците изсмукваха въздуха като във вакуум. След по-малко от минута щяха да я застигнат.

Сестра Крийп излезе от транса, в който беше изпаднала. Обърна се и побягна, като стискаше здраво чантата до тялото си. Маратонките ѝ плискаха в течащата вода. Тя припряно прескачаше счупени тръби и буташе настрани скъсани кабели като обречен човек. Погледна назад и видя протягащите се от огъня червени пипала, които плющяха във въздуха като камшици. Вакуумът я засмука и се опита да я издърпа в пламъците. Сестра Крийп изпищя и въздухът зацвъртя в ноздрите и в гърлото ѝ.

Усети миризмата на изгоряла коса и надуващите се по ръцете и гърба ѝ мехури. След около тридесет секунди щеше да се присъедини към своя Бог и пастир и се изуми, че не е готова и няма желание да тръгне.

Тя изрева от ужас, спъна се и падна по очи.

Опита се да стане и видя, че е стигнала до решетка, в която се отичаше водата от поточето. Под нея имаше само мрак. Погледна назад към прииждащия огън. Веждите ѝ се опърлиха, а по лицето ѝ започнаха да избиват големи мехури. Въздухът не ставаше за дишане. Нямаше време да се изправи и да побегне отново; пламъците почти я бяха достигнали.

Сестра Крийп сграбчи решетката и се опита да я махне. Един от ръждясалите винтове се откъсна, но вторият беше хванат здраво.

Огънят беше на не повече от дванадесет-тринадесет метра зад нея и косата ѝ пламна.

„Господи, помогни ми!“, изпищя наум и дръпна толкова силно решетката, че едва не извади раменете си.

Вторият винт се предаде.

Сестра Крийп хвърли решетката настрани, взе си чантата и се гмурна с главата напред в шахтата.

Падна от височина от около метър и двадесет и се озова в ковчегоподобно пространство, в което имаше двадесет сантиметра вода.

Пламъците минаха над нея, изсмукаха въздуха от дробовете ѝ и изгориха всеки сантиметър от откритата ѝ кожа. Дрехите ѝ пламнаха и тя започна да се търкаля френетично във водата. За няколко секунди властваха единствено тътен и агония. Сестра Крийп усети миризмата на топлия хотдог от онази будка.

Стената от огън се движеше бързо като комета и носеше след себе си въздух от отвън, който беше наситен с тежката миризма на овъглена плът и разтопен метал.

Долу в шахтата, която отвеждаше водата до канализацията, тялото на Сестра Крийп потрепери и се сви. Седем-осем сантиметра от водата се бяха изпарили и бяха смекчили яростта на огъня. Обгореното ѝ, изстрадало тяло се мъчеше да си поеме въздух и най-накрая успя да го стори, докато покритите ѝ с мехури ръце стискаха здраво платнената чанта.

После продължи да лежи, без да помръдва.

Постоянното звънене от телефона на масата до леглото извади мъжа от лишения му от сънища сън. „Стига — помисли си той. — Оставете ме на мира.“ Звъненето обаче продължи, затова най-накрая бавно се завъртя, щракна лампата и примига на светлината, преди да вдигне слушалката.

— Маклин — каза той завалено със сънен глас.

— Хм… полковник, сър? — Обаждаше се сержант Шор. — Няколко души ви очакват за инструктажа, сър.