Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Ръсти съумя да изрече единствено „О… Господи!“.

— Какво избираш: да те завържем или да се държиш като мъж? Няма с какво да притъпим болката ти.

— Просто… ми говори — отвърна Ръсти. — Става ли?

— Разбира се. За какво искаш да ти говоря? — Жената доближи иглата до рамото на пациента си. — Какво ще кажеш за храна ? Пържено пиле. Цяла кофа с „Полковник Сандърс“ с онези пикантни подправки. Добре ли ти звучи? — Изви иглата под ъгъл и се зае за работа. — Помирисваш ли този „Кентъки Фрайд“ рай?

Ръсти затвори очи.

— Да — прошепна с пресипнал глас той. — О, да… разбира се, че мога.

Суон не можеше повече да гледа болката на приятеля си. Тя отиде в предната стая, където се стопли на правената печка. Арън надникна през вратата, но побърза да се скрие. Ръсти рязко си пое въздух и това я накара да отвори вратата и да излезе навън.

Качи се в каруцата, за да вземе Ревльото и след това отиде да погали врата на Муле. Тревожеше се за Убиец. Как щеше да ги намери? И ако рисът беше наранил толкова лошо Ръсти, какво щеше да стори на Убиец?

— Не се тревожи — беше ѝ казал Джош. — Той ще намери пътя.

— Имаш ли глава там вътре? — попита я любопитен детски глас зад нея.

Суон видя Арън, който стоеше на няколко крачки от нея.

— Можеш да говориш, нали? Чух те да казваш нещо на мама.

— Мога да говоря — отвърна тя. — Но трябва да говоря бавно, иначе няма да можеш да ме разбираш.

— О. Главата ти прилича на голяма презряла кратуна.

Суон се усмихна. Кожата на лицето ѝ се опъна толкова много, че имаше чувството, че ще се сцепи. Знаеше, че момчето просто е честно, а не грубо.

— Предполагам, че си прав. И да, имам глава тук вътре. Просто е покрита.

— Виждал съм и други хора, които приличат на теб. Мама казва, че това е много лоша болест. Че пипнеш ли я веднъж, ще я имаш за цял живот. Така ли е?

— Не знам.

— Казва също така, че не е заразна. Ако била, всички в града щели да я хванат. Каква е тази пръчка?

— Багета.

— Какво означава това?

Суон му обясни, че служи за намирането на вода, ако държиш разклонения край правилно, но също така му сподели, че досега не е намирала такава. Спомни си нежния глас на Леона Скелтън, който сякаш се понесе през времето, за да ѝ прошепне:

— Ревльото има още работа… о, да, още много работа!

— Може би просто не я държиш правилно — предположи Арън.

— Използвам я като бастун. Не виждам много добре.

— Сигурно. Нямаш очи.

Суон се засмя и усети как мускулите на лицето ѝ застиват. Вятърът донесе нова доза воня на разложение, която усети още като влязоха в Мерис Рест.

— Арън? — попита тя. — Каква е тази миризма?

— Каква миризма?

Суон осъзна, че момчето беше свикнало с нея. Навсякъде имаше човешки фекалии и боклук, но тази миризма беше по-неприятна.

— Идва и си отива — каза тя. — Вятърът я разнася.

— О, предполагам, че имаш предвид езерото. Или онова, което остана от него. Не е много далеч. Искаш ли да го видиш?

„Не“, помисли си Суон. Не искаше да се доближава до нещо толкова отвратително. Но Арън изгаряше от нетърпение да ѝ го покаже, а и любопитството ѝ надделя.

— Добре, но трябва да вървим наистина много бавно. И да не си посмял да избягаш и да ме оставиш, ясно?

— Добре — обеща момчето и бързо прибяга десетина метра по една кална пътека, след което се обърна и я изчака.

Суон го последва по тесните и мръсни алеи. Много от бараките бяха изгорени, но хората продължаваха да си изкопават укрития в руините. Тя опипваше пътя си с Ревльото и се изплаши, когато едно хърбаво куче изскочи от странична алея. Арън го срита и то избяга. Зад някоя от вратите плачеше гладно бебе. Малко по-напред едва не се спъна в свит в калта човек. Наведе се и докосна рамото му, но момчето я предупреди:

— Мъртъв е! Хайде, не е далеч!

Минаха между още мизерни бараки и се озоваха на широко поле, покрито със сив сняг. Тук-там лежаха замръзналите тела на хора и животни, изкривени в грозни пози.

— Хайде! — провикна се Арън и заподскача нетърпеливо. Той беше роден насред смъртта и тя се беше превърнала в нормална гледка за него. Прескочи труп на жена и продължи напред по склона към голямо езеро, което беше привлякло стотици скиталци в Мерис Рест през годините.

— Ето го — каза Арън, когато Суон го настигна, и посочи.

На тридесет метра отпред, в лоното на мъртви дървета, се намираше някога голямото езеро. Момичето забеляза, че беше останала около два сантиметра жълто-зелена вода в средата му и навсякъде около нея имаше напукана и грозна жълта кал.