Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Ръсти чу собствения си писък, докато чудовището го връхлиташе, но на по-малко от метър от него то потрепери и краката му го предадоха. Рисът падна на пътя и живата му глава захапа въздуха.

Ръсти изпълзя настрани от животното и мигом го налегна ужасна слабост. Остана да лежи, докато Джош не отиде при него.

Гигантът коленичи до спътника си и видя, че дясната част на лицето му е одрана от косата до челюстта, а в скъсания ръкав на дясното му рамо имаше разкъсана плът.

— Май ще гушна букета, Джош. — Ръсти се усмихна вяло. — О, как ще го гушна само, нали?

— Дръж се. — Гигантът пъхна револвера под мишница, вдигна спътника си от земята и го преметна през рамо. Суон вървеше към тях, опитваше се да бяга, но не можеше да пази равновесие от тежестта на главата си. На няколко метра от тях мутиралият рис щракна със зъби като челюстите на стоманен капан. Тялото му се разтресе и очите му побеляха като големи топчета за игра. Джош мина покрай чудовището и отиде при Убиец. Розовият език на териера се появи от кървавата му уста и облиза ботуша на гиганта.

— Какво се случи? — попита шокирано Суон. — Какво стана?

Убиец се опита да стане на четирите си крака, когато чу гласа на момичето, но тялото му не му се подчиняваше. Главата му увисна и той падна отново на една страна. Гигантът забеляза, че животът беше започнал да се изцежда от очите му.

— Джош? — провикна се Суон. Тя беше вдигнала ръце напред, защото почти не виждаше къде ходи. — Отговори ми, мътните го взели!

Убиец въздъхна за последно и си отиде.

Джош пристъпи между Суон и кучето.

— Ръсти беше ранен — отговори той. — От червен рис. Трябва бързо да го отведем в града! — Хвана едната ѝ ръка и я дръпна, преди да е видяла мъртвия териер.

Джош нежно положи Ръсти в каруцата и го зави с червеното одеяло. Спътникът му трепереше и беше в полусъзнание. След това нареди на Суон да стои при него, след което отиде отпред и хвана юздите на Муле.

— Дий! — изкрещя той. Старият кон се изненада от командата и усети необичайна тревога в дърпането на юздите. Животното изпръхтя през ноздрите си, от които излезе облаче пара, и тръгна напред с новооткрита сила.

Суон отвори вратата на палатката.

— Къде е Убиец? Не можем просто да го оставим!

Джош още не можеше да се насили да ѝ каже, че териерът е мъртъв.

— Не се тревожи. Той ще намери пътя. — Шибна хълбоците на коня с юздите. — Дий, Муле! Давай, момче!

Каруцата зави зад ъгъла, а тялото на Убиец мина между колелата ѝ. Муле хвърляше сняг зад копитата си, докато бягаше към Мерис Рест.

Пътят се виеше пред тях още километър и половина, преди гората да отстъпи място на пуста хълмиста местност, която някога е била обработваема. Сега представляваше покрита със сняг пустош, украсена тук-там с черни дървета, които се бяха изкривили в агонизиращи и сюрреалистични форми. Насред всичко това беше разположен град. От двете страни на пътя имаше около триста дървени бараки. Джош си помисли, че преди седем години щеше да определи това тук като гето, но сега беше на върха на щастието и за малко да се разплаче. Кални алеи свързваха бараките, от които се издигаше дим от кюнци. Зад прозорци, които бяха изолирани с жълти вестници и страници от списания, горяха газени лампи. Хърбави кучета виеха и лаеха в краката на Муле. Той насочи каруцата към бараките. По-нагоре и малко встрани от пътя бяха останали овъглените останки от една от сградите на Мерис Рест. Огънят беше вилнял преди време, защото руините бяха затрупани от сняг.

— Хей! — провикна се Джош. — Някой да ни помогне!

Няколко кльощави деца в дрипави палта излязоха от алеите, за да видят какво става.

— Има ли лекар наоколо? — попита гигантът, но хлапетата отново се скриха. Вратата на близката барака се отвори и едно брадато лице надникна предпазливо през нея. — Трябва ни лекар! — примоли се Джош. Брадатият поклати глава и затвори вратата.

Гигантът насочи Муле към вътрешността на този беден град и продължи да вика за лекар. Още няколко души отвориха врати и го проследиха с поглед, но никой не му предложи помощ. Малко по-нататък една глутница кучета, която разкъсваше останките на някакво животно в калта, заръмжа и залая срещу Муле, но конят запази спокойствие. На прага на една врата се появи мършавата фигура на дрипав старец, чието лице беше осеяно с червени келоиди.

— Нямаме място! Нямаме храна! Не искаме непознати! — занарежда той и удари каруцата с една крива пръчка. Дъртакът продължи да мърмори дори когато го отминаха.