Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Джош беше виждал много подобни окаяни градове, но този беше най-зле. Хрумна му, че това е селище от непознати, на които не им пука кой ще живее и кой ще умре в съседната барака. Наоколо беше налегнало неприятното усещане за поражение и фатална депресия и дори въздухът вонеше на разложение. Ако Ръсти не беше толкова лошо ранен, щяха да подминат тази язва, наречена Мерис Рест, и щяха да продължат към място, на което въздухът миришеше по-добре. Една фигура с деформирана глава се клатеше отстрани на пътя и Джош разпозна същото заболяване, от което страдаха двамата със Суон. Повика човека, но какъвто и да беше — мъж или жена — той се обърна и побягна към една алея, където се скри. След няколко метра се натъкнаха на гол труп, чиито зъби бяха лъснали в усмивка, вероятно от радост, че се беше отървал от всичко това. Няколко кучета душеха около него, но все още не бяха започнали своя пир.

И в следващия миг Муле спря, сякаш се беше натъкнал на тухлена стена, изцвили пронизително и едва не тръгна назад.

— Уха! По-спокойно! — изкрещя Джош и се наложи да дръпне юздите на животното, за да го укроти.

Забеляза, че на пътя пред тях имаше някого. Фигурата беше облечена в избеляло дънково яке, с червена шапка и седеше в червена детска вагонетка. Нямаше крака — панталоните бяха навити и празни под бедрата.

— Хей! — провикна се Джош. — Има ли лекар в града?

Лицето бавно се обърна към него. То принадлежеше на мъж с рехава светлокестенява брада и мътни, измъчени очи.

— Трябва ни лекар! — продължи Джош. — Можеш ли да ни помогнеш? — Стори му се, че мъжът се усмихна, но не беше сигурен. Онзи отвърна:

— Добре дошли!

— Лекар! Не ме ли разбираш?

— Добре дошли! — повтори сакатият и се засмя. На Джош му стана ясно, че не е с всичкия си.

Онзи се протегна, заби ръце в калта и започна да засилва вагонетката си по пътя.

— Добре дошли! — изкрещя той и зави в една от алеите.

Джош потрепери, и то не само заради студа. Очите на този човек… те бяха най-ужасните очи, в които беше поглеждал. Муле се успокои и продължи напред.

Гигантът отново се развика за помощ. От време на време се подаваше някое лице, но бързо се прибираше.

„Ръсти ще умре — изплаши се той. — Ще кърви до смърт и нито едно копеле в тази адска дупка няма да си мръдне пръста, за да му помогне!“

Над пътя се носеше жълт дим, а колелата на каруцата минаваха през локви от човешки фекалии.

— Някой да ни помогне! — Джош започваше да преграква. — Моля ви… за бога… някой да ни помогне !

— Божичко! Какво си се развикал?

Гигантът се стресна и погледна по посока на гласа. На прага на една от разнебитените бараки стоеше чернокожа жена с дълга посивяла коса. Носеше палто, което беше ушито от стотици различни парчета плат.

— Трябва да намеря лекар! Можеш ли да ми помогнеш?

— Какво ти има? — Очите ѝ, които бяха с цвят на медни пенита, се присвиха. — Тиф? Дизентерия?

— Не. Приятелят ми беше ранен. Отзад е.

— Няма лекари в Мерис Рест. Нашият умря от тиф. Никой не може да ти помогне.

— Кърви много лошо! Мога ли да го заведа някъде?

— Можете да отиде в Ямата — предложи чернокожата жена. Чертите на лицето ѝ бяха красиви и царствени. — Намира се на километър и половина надолу по пътя. Там карат всички тела. — До нея се появи черното лице на седем-осемгодишно момче и тя сложи ръка на рамото му. — Няма къде другаде да го заведете освен там.

— Ръсти още не е мъртъв, госпожа! — сопна се Джош. — Но със сигурност ще умре, ако не намеря някой да му помогне! — Той перна Муле с юздите.

Чернокожата жена го остави да продължи още няколко метра напред по пътя, след което се провикна:

— Почакай!

Джош дръпна юздите на Муле.

Жената тръгна по пътеката от плочки пред бараката ѝ и отиде в задната част на каруцата. Малкото момче я гледаше изплашено.

— Отвори това чудо! — каза тя… и задната врата изведнъж се отвори. Озоваха се лице в лице със Суон. Жената отстъпи крачка назад, но бързо се опомни, пое си дълбоко въздух и събрала целия си кураж, надникна в каруцата към окървавения белокож мъж, завит с червено одеяло. Той не помръдваше. — Жив ли е още? — обърна се към фигурата без лице.

— Да, госпожо — отвърна Суон. — Но не диша много добре.

Чернокожата жена разбра единствено „да“-то и нищо повече.

— Какво се случи?

— Нападна го рис — отвърна Джош, който също беше дошъл до задната част на каруцата. Трепереше толкова силно, че едва стоеше на краката си. Жената го изгледа дълго и преценяващо с пронизващите си медни очи. — Проклетото създание имаше две глави.