Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Бъки все още дишаше.

Лицето на лекаря беше цялото в пот и кървави пръски. Той погледна Робин. Опита се да проговори, но не намери гласа си. Долната част на тялото му започна да се затопля отново.

— Предполагам това означава, че няма да ни убиете днес?

Джош бутна Суон.

— Добре ли си?

— Да. — Тя вдигна деформираната си глава от гънките на палтото. — Все още не съм мъртва.

— Само проверявам. Много си мълчалива цял ден.

— Размишлявах.

— О. — Джош погледна към Убиец, който бягаше напред по пътя. Кучето спря и изджафка, за да го настигнат. Муле нямаше как да върви по-бързо, затова гигантът държеше хлабаво юздите му. Ръсти се тътреше до каруцата с нахлупена на главата му каубойска шапка и свит под дебелото си палто.

Каруцата на „Пътуващо представление“ скърцаше по заобиколения от гъста гора път. Облаците като че ли висяха точно над дърветата, а вятърът беше спрял да духа — милостиво и рядко явление. Джош знаеше, че времето е непредвидимо — в един и същи ден можеше да има виелица и гръмотевична буря, а на следващия спокойните ветрове да се превърнат в торнада.

През последните два дни не бяха видели нищо живо. Бяха стигнали до един срутен мост и трябваше да заобиколят няколко километра, за да се върнат на главния път. Малко по-нататък този път беше блокиран от паднало дърво, така че трябваше отново да заобикалят. Но днес, преди около четири-пет километра, бяха минали покрай дърво, на ствола на което пишеше „КЪМ МЕРИС РЕСТ“. Джош въздъхна от облекчение. Поне вървяха в правилната посока и градът не можеше да е много далеч.

— Мога ли да те попитам за какво си мислиш? — настоя да разбере гигантът.

Суон сви слабите си рамене под палтото и не отговори нищо.

— Дървото — каза той. — За него, нали?

— Да. — Ябълковите цветове, които падаха в снега, и пъновете продължаваха да я преследват — живот насред смъртта. — Мисля много за него.

— Не знам как го направи, но… — Джош поклати глава. „Правилата на света се промениха — помисли си той. — Сега царуват мистериите.“ Заслуша се в скърцащите оси и в хрущящите в снега копита на Муле, след което попита: — Какво е… какво е чувството ?

— Не знам. — Поредното свиване на рамене.

— Естествено, че знаеш. Няма нужда да се срамуваш. Направи нещо чудесно и искам да разбера какво е чувството.

Суон продължи да мълчи. Петнадесет метра напред, Убиец излая няколко пъти. За момичето това беше сигнал, че пътят е чист.

— Чувството е… сякаш бях фонтан — отвърна тя. — И дървото пиеше. Сякаш бях огън и за минута… — вдигна деформираното си лице към натежалото небе — … си помислих, че мога да погледна нагоре и да си спомня как изглеждаха звездите в мрака… като обещания. Така се почувствах.

Почувстваното от Суон беше непознато за сетивата на Джош, но той разбираше какво има предвид за звездите. Не ги беше виждал от седем години. През нощта царуваше единствено безкраен мрак, сякаш небесните лампи бяха изгорели.

— Прав ли е господин Муди? — попита го момичето.

— За кое?

— Той каза, че ако мога да събудя едно дърво, ще успея да създам овощни градини и ниви с посеви. Той каза… че разполагам със силата на живота в мен. Прав ли беше?

Гигантът не отговори. Той си спомни нещо друго, което му каза Слай Муди:

— Господине, тази Суон може отново да събуди цялата земя!

— Бях добра в отглеждането на растения и цветя — продължи тя. — Когато исках някое болно растение да се оправи, мачках пръстта с ръце и почти винаги кафявите листа падаха и израстваха зелени. Но никога преди не се бях опитвала да лекувам дърво. Имам предвид… че да отглеждаш градина е едно, а дърветата се оправят сами. — Суон наклони глава, за да може да види Джош. — Ами ако наистина мога да съживя овощните градини и посевите? Ами ако господин Муди е прав и има нещо в мен, което може да събуди всичко и да го накара да расте?

— Не знам — отвърна Джош. — Предполагам, че това ще те направи много известна млада дама. Но както вече казах, едно дърво не е овощна градина. — Гигантът се помести на твърдата дъска, на която седеше. Тази тема го изнервяше. Защити детето , помисли си той. Ако Суон наистина можеше да събужда живот от мъртвата земя, затова ли Поу-Поу му даде тази заповед, заради изумителната ѝ сила?

Убиец изджафка отново в далечината. Суон се притесни; този път лаят беше различен — по-бърз и по-писклив. В него се криеше предупреждение.

— Спри каруцата — каза тя.