Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Сестрата разбра за какво ѝ говори.

— Живял си в сиропиталище?

— Да. Всички ние. Много от нас се разболяха и умряха, когато стегна студът. Особено най-малките. — Погледът му стана мрачен. — Отец Томас се спомина и го заровихме зад голямата сграда. Последва го сестра Лин, а след нея сестра Мей и сестра Маргарет. Отец Къмингс избяга посред нощ. Не го виня. Кой би искал да се грижи за сбирщина дрипави хлапета? Някои от другите също си тръгнаха. Последният, който умря, беше отец Клинтън и след него останахме само ние.

— Нямаше ли други големи момчета с вас?

— О, да. Някои от тях останаха, но повечето решиха да се оправят сами. В един момент се оказах най-големият. Осъзнах, че ако си тръгна, няма да има кой да се грижи за малчуганите.

— Тогава си намерил тази пещера и си започнал да ограбваш хората?

— Естествено. Защо не? Имам предвид, че светът полудя, нали? Защо да не ограбваме хората, ако това е единственият начин да останем живи?

— Защото не е правилно — отговори Сестрата. Робин се засмя. Тя го изчака да се насмее, след което му каза: — Колко души си убил?

Всички признаци за усмивка се изпариха от лицето му. Младежът се загледа в ръцете си, които бяха ръцете на мъж, груби и мазолести.

— Четирима. Но всички те искаха да ме убият. — Робин се почувства неудобно и сви рамене. — Не е кой знае какво.

— Ножовете са готови — съобщи Пол, който наглеждаше огъня. Хю, който се подпираше на патерицата си над раненото момче, си пое дълбоко въздух и наведе глава.

Остана така за минута.

— Добре. — Гласът му беше тих и смирен. — Донесете ножовете. Сестра, ще клекнеш ли до мен, за да ме придържаш, моля? Също така ще се нуждая от няколко момчета, които да държат Бъки. Не искам да шава много.

— Не може ли просто да го нокаутираме или нещо подобно? — попита Робин.

— Не. Съществува риск от мозъчна травма, а и първият импулс на човек след изпадане в безсъзнание е да повърне. Не искаме това, нали? Пол, ще държиш ли краката на Бъки? Надявам се да не ти се гади от малко кръв.

— Няма — отвърна Пол и Сестрата си спомни онзи ден на магистрала 80, когато разпори търбуха на вълка.

Горещите ножове бяха донесени в тенджера. Клошарката коленичи до Хю и му позволи да отпусне лекото си тяло върху нея. Остави стъкления пръстен на земята. Бъки беше пиян и бълнуваше, че чува пеещи птички. Дестрата се заслуша, но чу единствено пронизващия вой на вятъра отвън.

— Мили боже, моля те, напътствай ръката ми — прошепна Хю. Взе един от ножовете. Острието му беше прекалено широко и това го накара да избере друг. Дори най-тесният от наличните ножове щеше да е неподходящ за целта. Хю знаеше, че дори едно леко срязване можеше да засегне лявата камера на сърцето и тогава нищо нямаше да може да спре гейзера от кръв.

— Давай — нареди Робин.

— Ще започна, когато съм готов! Нито секунда по-рано! А сега се разкарай по-далеч от мен, момче!

Младежът отстъпи, но остана достатъчно близо, за да гледа.

Някои от другите хлапета държаха ръцете, главата и тялото на Бъки притиснати в земята. Повечето от тях — дори онези с Маската на Йов — се бяха събрали около оперирания. Хю погледна ножа в ръцете си. Трепереше и не можеше да се спре. Наведе се напред, преди нервите му напълно да откажат, и притисна горещото острие в края на раната.

Изпръска го инфектирана течност. Тялото на Бъки се изви и момчето изрева от агония.

— Дръжте го здраво! — извика Хю. — Дръжте го, проклети да сте! — Момчетата се опитваха да го удържат, но дори Пол изпитваше затруднения с буйните му крака. Хю заби ножа по-надълбоко и ревът на Бъки заехтя наоколо.

— Убиваш го! — изкрещя Робин, но лекарят не му обърна внимание. Той взе тубата с шльокавица и поля във и около кървящата рана. Момчетата едва успяваха да удържат Бъки. Хю отново се опита да бръкне в раната. Собственото му сърце биеше толкова силно, че заплашваше да изскочи от гърдите му.

— Не виждам куршума — каза той. — Прекалено навътре е! — Кръвта бликаше от раната — гъста и тъмночервена. Лекарят извади парчета от кост от ожуленото ребро. Червената и пореста повърхност на дроба подскочи и се разпени. — Дръжте го здраво, за бога! — изкрещя той. Острието беше прекалено широко, то не беше хирургичен инструмент, а касапско пособие. — Не мога да го направя! Не мога! — зави Хю и хвърли ножа настрани.

Робин притисна дулото на револвера си в главата му.

— Извади го от него!

— Не разполагам с необходимите инструменти! Не мога да работя без…