Роберт Маккаммон - Лебедова песен

В следващия миг всички клошари бяха избягали с притежанията на „Пътуващо представление“… и с по-голямата част от каруцата.

— Проклятие! — избухна гигантът. Не им беше останало нищо друго освен рамката на каруцата и Муле, който продължаваше да пръхти и да се тресе. „Затънахме до уши в лайната“, помисли си той. Нямаха какво да ядат, не им остана дори един проклет чорап !

— Добре ли си? — обърна се към Суон и отиде да ѝ помогне да стане. Арън стоеше до нея и реши да докосне приличащата ѝ на кратуна глава, но дръпна ръка в последната минута.

— Да. — Рамото малко я болеше, където я удари клошарката. — Мисля, че съм добре.

Джош нежно ѝ помогна да стане и да запази равновесие.

— Откраднаха всичко, което имаме! — изрече той с обезпокоен тон. В калта лежаха няколко останали неща: крива метална чаша, дрипав шал и износен ботуш, който Ръсти имаше намерение да поправи, но така и не стигна до него.

— Ако си оставяте нещата тук навън, със сигурност ще бъдат откраднати! — каза далновидно Арън. — Всеки глупак знае това!

— Е — отвърна Суон, — може би тези хора са имали нужда от нещата ни повече от нас.

На Джош му идеше да се разсмее подигравателно, но не го стори. Момичето беше право. Поне разполагаха с дебелите си палта и ръкавици и носеха плътни чорапи и здрави ботуши. Някои от тези клошари бяха на косъм от оня свят… а и това тук определено не беше Райската градина.

Суон заобиколи каруцата и отиде при Муле, за да успокои стария кон като нежно загали носа му. Той продължи да издава изплашени и обезпокоени звуци.

— По-добре влез вътре — каза ѝ Джош. — Вятърът отново се усилва.

Тя тръгна към него, но спря, когато Ревльото попадна на нещо твърдо в калта. Наведе се внимателно, опипа нещото и го вдигна. Беше тъмното овално огледало, което някой беше изтървал. „Вълшебното огледало“, помисли си Суон, докато се изправяше. Беше минало доста време, откакто за последно се огледа в него. Избърса калта в крачола на дънките си и го вдигна пред себе си, като го държеше за дръжката с двете гравирани маски, които гледаха в различни посоки.

— Какво е това? — попита Арън. — Можеш ли да се видиш в него?

Суон видя единствено тъмните очертания на главата си и си помисли, че наистина прилича на презряла кратуна. Отпусна ръка до тялото си… и в същия миг нещо се появи в огледалото. Тя отново го вдигна и го завъртя, за да го насочи в друга посока. Търсеше светлината, но не успя да я намери. След това се премести с тридесет сантиметра вдясно и затаи дъх.

На по-малко от три метра зад нея стоеше фигурата, която държеше светещия стъклен пръстен… вече беше близо, много близо. Суон все още не можеше да види чертите на лицето ѝ. Въпреки това усещаше, че нещо с лицето ѝ не е наред. То беше изкривено и деформирано, но не като нейното. Помисли си, че фигурата принадлежи на жена, заключение, което си направи от самата ѝ стойка и облекло. Толкова близо, толкова близо… макар че Суон знаеше, че ако се обърне, няма да види нищо зад себе си освен бараките и алеите.

— В каква посока е обърнато огледалото? — попита тя.

— На север — отвърна Джош. — Дойдохме от юг. По този път. — Той посочи противоположната посока. — Защо? — Нямаше представа какво вижда Суон, когато погледнеше в това чудо. Всеки път, когато я попиташе, тя вдигаше рамене и оставяше огледалото. Но то винаги му беше напомняло за един стих, който майка му обичаше да чете от Библията: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице“ 30 30 Кор. 13:12. (Всички цитати от Библията са в превод на Библейско общество 2000.). .

Фигурата със светещия пръстен не се беше намирала толкова близо досега. Понякога беше толкова далеч, че светлината не беше нищо повече от искра в стъклото. Суон не знаеше коя е тя и какво представляваше стъкленият пръстен, но смяташе, че и двете са много важни. Сега жената се намираше близо, по нейна преценка беше някъде на север от Мерис Рест.

Тъкмо щеше да отговори на Джош, когато лицето с прокажената, подобна на пергамент кожа, изникна над лявото ѝ рамо. Чудовищната мутра изпълни цялото огледало, устата ѝ се ухили със сивите си устни, а на челото ѝ се появи алено око с абаносова зеница. На бузата ѝ, подобно на рана, се отвори втора уста с остри зъби, които изпъкнаха напред, сякаш за да ухапят Суон по врата.

Момичето се обърна толкова бързо, че тежестта на главата ѝ едва не я завъртя като пумпал.

Пътят зад нея беше пуст.

Суон свали вълшебното огледало. Достатъчно се взира в него за днес. Ако онова, което ѝ показваше, беше истина, то фигурата със светещия стъклен пръстен беше много близо.