Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Тук е имало голяма царевична нива — беше ѝ казал Арън, — но всичко умряло.

Тя се замисли за ябълковото дърво, което се беше съживило. Сети се за зелените стръкове, които бяха поникнали във формата на тялото ѝ. Сети се за цветята, които беше отглеждала в сухата прашна пръст преди много време.

— Тук е имало голяма царевична нива.

Суон погледна отново тялото. Детето беше умряло в странна поза. Защо лежеше по корем на студената земя, вместо да се свие, за да запази последните си запаси от топлина? Тя нежно го хвана за рамото и се опита да го обърне. Разнесе се тихо пропукване, когато дрипавите дрехи се откъснаха от земята. Трупът беше лек като обвивка.

Под тялото имаше малка кожена кесия.

Суон я вдигна с трепереща ръка, отвори я и бръкна с два пръста в нея… но вече знаеше какво ще намери вътре.

В кесията имаше още изсъхнали царевични зърна. Детето ги предпазваше с телесната си топлина. Суон осъзна, че би направила същото нещо и че може би двамата имаха много общи неща.

Зърната бяха налице. От нея зависеше дали ще завърши работата, която мъртвото дете беше започнало.

Тя разчисти снега и заби пръсти в пръстта, която беше твърда, глинеста, замръзнала и пълна с остри камъчета. Загреба шепа и я стопли, след което сложи едно зърно в нея и направи онова, което правеше, когато садеше семена в прахта в Канзас — събра слюнка в устата си и се изплю в ръката си. Смачка пръстта на топка и продължи да я върти в дланта си, докато не усети електричеството в гръбначния си стълб, което се разля по ръцете и пръстите ѝ. След това върна пръстта в земята и я натисна в дупката, която беше изкопала.

Това беше първото засято зърно, но Суон нямаше представа дали щеше да поникне в тази измъчена почва, или не.

Тя вдигна Ревльото, изпълзя на известно разстояние от тялото и загреба нова шепа пръст. Остър лед или камък поряза пръстите ѝ, но болката не я спря. Съзнанието ѝ беше съсредоточено върху задачата. Усещането за иглички и бодлички се засили и започна да облива тялото ѝ на вълни като електричество през жужащи жици.

Суон пропълзя напред и зася трето зърно. Студът си проправяше път през дрехите ѝ и полазваше костите ѝ, но тя продължи, като загребваше шепа пръст на разстояние от половин-един метър и полагаше по едно зърно в отворилата се дупка. На някои места земята беше много замръзнала и непробиваема като гранит, затова изпълзяваше на друго място. Така установи, че пръстта под преспите беше по-мека, отколкото онази, над която вятърът беше издухал снега. Въпреки това ръцете ѝ бързо се разраниха и от раните потече кръв. Капките кръв се смесваха със зърната и пръстта, докато Суон работеше — бавно и методично — без да спира.

Не зася никакви зърна близо до езерото, но вместо това се върна до Мерис Рест, за да изкара още един ред. Някакво животно зави в гората — пронизителен и самотен рев. Тя продължи да работи с окървавени ръце, които търсеха мека пръст през снега. Студът най-накрая я прониза и се наложи да спре и да полегне. Ледът беше запушил ноздрите ѝ, а окото ѝ, което принципно едва виждаше, почти се беше затворило. Лежеше и трепереше, и в този миг ѝ хрумна, че ще се почувства по-силна, ако поспи малко. Само щеше да си почине за няколко минути и отново щеше да се захване с работата си.

Нещо побутна ребрата ѝ. Суон беше замаяна и слаба и нямаше сили да вдигне глава, за да види кой я безпокои. Побутнаха я отново, този път много по-силно.

Тя се претърколи и наклони глава на една страна.

Усети топъл дъх да облива лицето си. Муле беше застанал над нея. Стоеше неподвижно като изсечен от сиво-пъстър камък. Суон полегна отново, но конят продължи да я бута с носа си по рамото. Той изпръхтя и от ноздрите му излезе пара като от бойлер.

Муле нямаше да я остави да заспи. Топлият въздух, който излизаше от дробовете му, само ѝ напомни колко беше студено и колко близо беше до това да се откаже. Ако останеше да лежи още малко, щеше да замръзне. Трябваше да се размърда отново и да подобри кръвообращението си.

Муле я бутна по-настоятелно. Суон се изправи до седнало положение и каза „Добре, добре!“, след което вдигна изцапаната си с кръв и пръст ръка към ноздрите на коня и той облиза наранената ѝ кожа.

Започна отново да засява зърната от кожената кесия, а Муле я следваше на няколко крачки зад нея. Ушите му настръхваха и потреперваха от приближаващия рев на горски животни.

Студът стягаше, а Суон се насилваше да продължава да работи. Зави ѝ се свят и като че ли падна мъгла. Имаше чувството, че работи под вода. От време на време топлият дъх на коня я сгряваше. Усети плахо раздвижване навсякъде около тях в мрака, което приближаваше. Чу писъка на някакво животно, на който Муле отговори, като изпръхтя предупредително. Продължи да работи, да бърка в снега, да загребва шепи с пръст и да полага зърна в отворилите се дупки. Всяко движение на пръстите ѝ беше истинско агонизиращо изпитание. Тя беше наясно, че животните бяха привлечени от гората от мириса на кръвта ѝ.