Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Но още по-близо беше създанието, което ѝ приличаше на Дявола от картата „Таро“ на Леона Скелтън.

Джош изпрати с поглед Суон, която мина по пътеката от плочки до бараката на Глори Боуен, и погледна на север. Всичко беше спокойно и пусто, само димът от комините се издигаше нагоре и биваше разкъсван от вятъра. Гигантът погледна отново каруцата и поклати глава. Знаеше, че Муле ще се справи с всеки, който опиташе да го открадне, а и вече нямаше нищо друго за крадене.

— Там беше всичката ни храна — каза по-скоро на себе си той. — Дори последната трохичка!

— О, знам едно място, на което можеш да хванеш много големи парчета — сподели Арън. — Само трябва да знаеш къде са и да ги улавяш бързо.

— Какво да улавям бързо?

— Плъхове — отвърна момчето, сякаш всеки глупак знаеше, че повечето хора в Мерис Рест оцеляваха именно по този начин през последните години. — Това ще вечеряме тази вечер, ако смятате да останете.

Джош преглътна трудно, макар да не можеше да отрече, че познава добре вкуса на месото от плъх.

— Надявам се да имате сол — каза той и последва Арън по стъпалата. — Обичам месото доста солено.

Точно преди да стигне до вратата, кожата на врата му настръхна. Чу Муле да пръхти и да цвили, и отново погледна пътя. Имаше неприятното усещане, че го наблюдават… не, беше нещо повече от това. Имаше чувството, че му правят дисекция .

Нямаше никой. Ни жива душа.

Вятърът виеше около него и донесе до слуха му скърцане… на колела, които се нуждаеха от смазване. Звукът се изгуби само след секунда.

Светлината бързо замираше, а на Джош му беше пределно ясно, че не бива да се разхожда по алеите на това място през нощта дори за Т-боун стек. Влезе в бараката и затвори вратата след себе си.

Суон се събуди от сън. В него бягаше през поле от човешки тела, които се поклащаха като пшенични класове на вятъра, а по петите я преследваше създанието с едно-единствено алено око, чиято коса сечеше глави, ръце и крака. Главата ѝ беше прекалено тежка, а краката ѝ затъваха в жълтата кал и не можеше да бяга бързо. Чудовището я доближаваше. То продължаваше да размахва косата си, която свистеше във въздуха като писък. Суон падна върху детски труп и погледна белите му ръце — едната се беше забила в земята, а другата беше стисната в юмрук.

Момичето лежеше на пода в бараката на Глори Боуен. Жаравата зад решетката на печката все още хвърляше слаба светлина и оскъдна топлина наоколо. Изправи се бавно до седнало положение и се облегна на стената. Ръцете на детето се бяха запечатали в главата ѝ. Джош се беше свил близо до нея и дишаше тежко в съня си. Ръсти спеше до печката, завит с едно тънко одеяло. Под главата му беше възглавницата от кръпки. Глори беше свършила чудесна работа по почистването и зашиването на раните, но каза, че следващите два дни ще бъдат тежки за него. Жената постъпи много мило, като им позволи да останат да пренощуват тук и сподели водата и яхнията си. Арън ѝ зададе десетки въпроси за състоянието ѝ, за земите отвъд Мерис Рест и за всички неща, които беше видяла. Глори му каза да спре да я тормози, но тя нямаше нищо против. Арън беше любопитен момък, а това беше нещо рядко и трябваше да се окуражава.

Глори сподели, че съпругът ѝ бил баптистки свещеник в Уин, Арканзас, когато бомбите паднали. Радиацията в Литъл Рок убила повечето хора в града. Глори, съпругът ѝ и малкият им син се присъединили към керван на скитници в търсене на безопасно място, на което да се установят. Но вече нямало такива места. Четири години по-късно се заселили в Мерис Рест, който по онова време бил проспериращ град, издигнат около езерото. В него нямало свещеник и църква и съпругът на Глори започнал да строи такава със собствените си ръце.

Но тогава се разразила тифната епидемия, разказа им жената. Хората умирали като мухи и дивите животни излизали от гората, за да разпорят труповете. Когато последните запаси от консервирана храна свършили, жителите започнали да ядат плъхове и да варят кори, корени, кожи — дори пръст — на „супа“. Една вечер църквата се запалила и съпругът на Глори умрял в опит да я спаси. Овъглените руини останали, защото никой не разполагал с енергията или волята да я възобнови. Двамата със сина ѝ останали живи, защото била добра шивачка и хората ѝ плащали с храна, кафе и подобни, за да кърпи дрехите им. Това беше историята на живота на Глори, така се превърнала в старица, макар да била едва на тридесет и пет години.