Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Какво друго видя?

— Големият тип дойде на бегом на нивата. Носеше черна маска и мина на два метра от мен. Изкара ми ангелите. Исках да отскоча назад, но той продължи напред. Кълна се, че дори видях следите, които остави в снега. Също така го чух да крещи „Суон“. Чух го съвсем ясно, както чувам собствения си глас в момента. Звучеше изплашен. След това коленичи до лежащата на земята и се опита да я събуди.

— Нея? Какво имаш предвид — че е била жена ?

— Момиче. Мисля, че той викаше името ѝ: Суон.

„Момиче — помисли си Сестрата. — Момиче на име Суон — към нея ни води стъкленият пръстен!“ Зави ѝ се свят. Почувства се слаба и затвори очи за момент, за да не припадне. Когато ги отвори отново, цветовете на стъкления пръстен пулсираха зашеметяващо.

Пол се беше изправил. Макар да беше спрял да вярва в силата на пръстена, преди Хю да спаси момчето, сега направо трепереше от вълнение. Вече нямаше значение, че не може да види нищо в стъклото, може би беше сляп и не гледаше достатъчно надълбоко. Може би причината се криеше в това, че беше отказал да повярва в нещо друго освен в себе си или съзнанието му просто не беше настроено на друга честота. Но ако този млад мъж виждаше нещо в пръстена и беше изпитал така нареченото „сънебродене“, за което говореше Сестрата, то може би тогава наистина търсеха реален човек.

— Какво друго? — попита Пол. — Видя ли нещо друго?

Робин отговори:

— Когато се канех да отскоча назад от големия тип с черната маска, видях нещо на земята почти пред мен. Някакво животно, което беше премазано и кърваво. Не знам какво беше, но някой го беше подредил много добре.

— Мъжът с маската? — попита нетърпеливо Сестрата. — Видя ли го откъде дойде?

— Не. Както вече споменах, беше малко мъгливо. Одимено, по-скоро. Подушвах много дим във въздуха. И някаква друга миризма — някаква воня. Мисля, че имаше още двама души, но не съм напълно сигурен. Картината започна да избледнява и да се разпада. Тази воня не ми харесваше и исках да се върна тук. След това се озовах ей там с това нещо в ръцете си. И всичко свърши.

— Суон — прошепна Сестрата и погледна Пол. Видя изумлението в ококорените му очи. — Търсим момиче на име Суон.

— Но къде е тя? Господи, тази нива може да е навсякъде… на километър или сто!

— Видя ли нещо друго? — попита клошарката. — Нещо отличително… като хамбар? Къща? Каквото и да е?

— Само нивата. На места беше натрупал сняг, а на други беше издухан. Както вече казах, всичко беше толкова реално, че усещах студа. Беше толкова реално, направо плашещо… Предполагам, че затова те оставих да ме хванеш, докато прибирах това нещо в чантата ти. Мисля, че исках да разкажа на някого за видяното.

— Как ще намерим някаква нива без никакви отличителни белези? — попита Пол. — Няма начин!

— Хм… извинете.

Всички погледнаха към Хю, който се опитваше да стане с помощта на патерицата си.

— Наистина не разбирам нищо от това — каза той, след като се изправи. — Но знам, че мястото, което мислите, че сте видели в стъклото, наистина съществува. Аз съм последният човек в света, който разбира подобни неща… Както и да е, струва ми се, че ако тръгнете да търсите това място, трябва да започнете от Мерис Рест.

— Защо? — попита го Пол.

— Защото, докато живях в Мобърли, имах възможността да се срещна с много пътници — отвърна лекарят. — Точно както срещнах теб и Сестрата. Предполагах, че пътниците ще се смилят над един еднокрак просяк… но за съжаление, в повечето случаи грешах. Но си спомням един мъж, който беше минал през Мерис Рест. Той ми каза, че езерото там е пресъхнало. Спомням си също така… че ми каза, че въздухът в Мерис Рест бил нечист . — Хю се обърна към Робин. — Каза, че си подушил някаква „воня“… и дим. Така ли е?

— Да. Имаше дим във въздуха.

Лекарят кимна.

— Дим. Комини. Огньове за хората, за да се топлят на тях. Мисля, че нивата, която търсите — ако въобще съществува такова място — се намира близо до Мерис Рест.

— Колко далеч е този град оттук? — попита Сестрата.

— Десет-дванадесет километра — отвърна Робин. — Може би малко повече. Никога не съм ходил в него, но сме ограбвали много хора, които са отивали или идвали оттам. Макар че мина доста време оттогава. Вече няма много пътници по този път.

— Нямаме достатъчно бензин в джипа, за да изминем това разстояние — напомни Пол. — Съмнявам се да ни стигне и за километър.

— Не казах, че са десет-дванадесет километра по пътя — поправи се Робин. — Имах предвид напряко. Градът се намира югозападно от тук, през гората, и теренът е суров. Шестима от хората ми минаха по този маршрут преди около година. Двама от тях се завърнаха и докладваха, че няма нищо ценно за крадене в Мерис Рест. По-скоро онези там биха обрали нас , ако имаха възможност.