Джейсон Мотт - Завърналите се

Тя се замисли за момент. След това:

— Имаше лош поглед — добави и поклати глава. — Или може би си въобразявам, защото ми се иска да го повярвам. Но истината е, че не знам кой го направи. Не сме сторили нищо, за да заслужим това, което се случи. И не мога да си представя, че някое семейство ще заслужи да му се случи нещо подобно.

Кони най-после пусна ушите на децата си. Гласът й вече не трепереше.

— Светът понякога е жесток — каза тя. — Само трябва да гледате новините в който и да е ден от седмицата, за да го разберете. Но в семейството ми се обичахме един друг до последния момент. Само това наистина има значение.

Люсил плачеше. Тя се пресегна, прегърна Джейкъб, целуна го и му прошепна, че го обича.

Харолд прегърна и двамата. После се обърна към Кони:

— Ще се погрижа за теб. Обещавам.

— Какво ще правим? — попита Джейкъб.

— Ще правим каквото трябва да направим, синко.

— Ще ги изпратиш ли навън, татко?

— Не — отговори Люсил.

— Ще направим каквото трябва — повтори Харолд.

Огънят настъпваше по-бързо, отколкото бе очаквал.

Може би защото къщата беше стара и винаги бе присъствала в живота му, той си представяше, че не може да бъде разрушена, или, най-малкото, би било трудно да се прати на онзи свят. Но огънят доказваше, че си е просто една къща, нищо повече от съвкупност от дърво и спомени — и двете лесни за разрушаване.

Така че когато огънят се изкачи по задната стена, димът започна да нахлува на силни, внезапни тласъци и прогони семействата Харгрейв и Уилсън през всекидневната към входната врата на къщата, към Фред Грийн и неговата очакваща ги пушка.

— Трябваше да спечеля повече време — съжали Харолд през кашлица, молейки се да не е от онези кашлици, които завършваха със загуба на съзнание. — Трябваше да протакам повече и да взема повече патрони — продължи той.

— Господи, Господи, Господи — шепнеше Люсил.

Тя кършеше ръце и си изреждаше наум всички причини, заради които вината за ставащото беше само нейна. Видя Джим Уилсън. Стоеше висок, красив и жив, жена му, дъщерята и синът го бяха наобиколили и го прегръщаха, вкопчени в него. После го видя прострелян на улицата в Аркадия, прострелян и падащ вцепенен и мъртъв.

— Тате? — обади се Джейкъб.

— Всичко ще бъде наред — отвърна Харолд.

— Това не е правилно — поклати глава Люсил.

Кони притискаше децата към гърдите си, а дясната й ръка все още стискаше ножа за месо.

— Какво сме сторили? — попита тя.

— Просто не е правилно — повтори Люсил.

Децата плачеха.

Харолд отново изхвърли пълнителя от пистолета, провери, за да е сигурен, че четирите патрона са си още там, и го постави обратно в оръжието.

— Ела тук, Джейкъб — извика.

Джейкъб се приближи — като кашляше заради дима, — Харолд хвана момчето за ръка и започна да избутва дивана от вратата. Люсил гледа за момент, а след това, без да задава въпроси, помогна, като вярваше, че има някакъв план, вярваше, така както вярваше във всички Божии планове.

— Какво ще правим? — попита Джейкъб баща си.

— Ще се измъкнем оттук — отговори Харолд.

— Ама какво ще правим с тях?

— Прави каквото ти казвам, синко. Няма да те оставя да умреш.

— Ама какво ще правим с тях? — настоя момчето.

— Имам достатъчно патрони — отвърна Харолд.

Изстрелите прозвучаха равномерно и отчетливо над мъгливите безлунни поля. Три изстрела.

После предната врата се отвори и навън изхвърча пистолетът, като се премяташе във въздуха. Падна в каросерията на пикапа до тялото на Джим.

— Добре! — извика Харолд и излезе с високо вдигнати ръце. Люсил го последва с Джейкъб, скрит на сигурно зад нея. — Ти спечели, по дяволите. — Лицето му беше смръщено и мрачно. — Поне знам, че няма да получиш удовлетворение. Спестих им мъките, които щеше да им причиниш, копеле.

Той се изкашля.

— Господи, Господи, Господи — повтаряше Люсил под носа си.

— Струва ми се, че трябва да се уверя — заяви Фред Грийн. — Момчетата още са зад къщата, за да сме сигурни, че не ни въртиш някакъв номер, Харолд.

Харолд се спусна по стъпалата на верандата, като се подпираше на пикапа.

— А къщата ми?

— Ще стигнем и до това. Най-напред трябва да проверим, за да сме сигурни, че си направил каквото казваш.

Харолд пак се закашля. Продължителна, дълбока, непрекъсната кашлица, която го преви на две и го събори на земята до пикапа му. Люсил го хвана за ръката, приклекнала до него.

— Какво направи, Фред Грийн? — попита тя с лъщящо лице от разгарящия се огън.