Джейсон Мотт - Завърналите се

Махна с пистолета на Фред да напусне верандата.

— Каквото и да възнамеряваш, Фред — каза Харолд, — предпочитам да се заемем с него.

Фред вдигна ръце и бавно започна да слиза от верандата.

— Имаш ли пожарогасител? — попита той.

— Имам — отговори Харолд.

— Няма да стрелям по теб, докато и ти не стреляш по мен или по моите хора — обеща Фред. — Можеш просто да ми ги изпратиш и да сложиш край на всичко, когато пожелаеш. Всичко зависи от теб. Кълна се, че ще направим всичко възможно да спасим къщата. Само ги прати навън и ще приемем, че всичко е приключило.

След това се махна от верандата. Харолд извика към децата на горния етаж. В същото време се чуваше как навън Фред Грийн крещи нещо. После от задната страна на къщата се чу приглушеното бумтене на огън, последвано от тихо пращене.

— Как се стигна дотук? — зачуди се Харолд, без да е сигурен кого точно питаше.

Имаше чувството, че стаята се върти. Сякаш нищо нямаше смисъл. Погледна към Кони.

— Кони? — повика я.

— Да? — отговори тя, прегърнала децата си.

Харолд замълча. Главата му беше изпълнена с въпроси.

— Харолд… — прекъсна го Люсил.

Нямаше как двама души да са прекарали заедно целия си живот и да не знаят какво си мисли другият. Тя знаеше какво искаше да попита той. Чувстваше, че е грешка от негова страна да пита, но не можеше да се застави да го спре. И Люсил искаше да знае колкото и всеки друг.

— Какво се случи? — попита Харолд.

— Какво? — не разбра Кони, на лицето й се изписа объркване.

— Преди всичките тези години — Харолд гледаше към пода, докато говореше. — Този град… Вече не беше същият след това. А виж само докъде се докарахме сега. Всички тези години, през които не знаехме, всички тези години, през които се питахме, страхувахме се, че някой от нашия собствен град — някой от нашите собствени съседи — може да го е направил. — Поклати глава. — Просто не мога да спра да си мисля, че ако имаше начин хората да си лягат вечер, знаейки какво наистина се е случило онази нощ, положението никога нямаше стане толкова лошо.

Накрая погледна Кони в очите.

— Кой беше?

Кони не отговори дълго време. Погледна децата си, които изглеждаха уплашени и неуверени. Притисна ги към гърдите си и закри ушите им с длани.

— Аз… — започна тя. — Не знам кой беше — преглътна трудно, сякаш нещо внезапно стегна гърлото и.

Харолд, Люсил и Джейкъб не казваха нищо.

— Не мога да си спомня точно — продължи Кони с глас, звучащ сякаш отдалеч. — Беше късно. Събудих се изведнъж, помислих, че съм чула нещо. Знаете как става понякога, когато не сте сигурни дали това, което чувате, е част от съня, или е нещо от реалния свят.

Люсил кимна в потвърждение, но не посмя да заговори.

— Тъкмо щях да се опитам пак да заспя, когато чух стъпки в кухнята. — Тя погледна към Харолд и Люсил и се усмихна. — Майката познава звука от стъпките на децата си — усмивката й се стопи. — Разбрах, че не бяха те. Тогава се изплаших. Събудих Джим. Той отначало бе сънен, но после също ги чу. Потърси нещо, което да използва, но намери само старата ми китара до леглото. Най-напред искаше да я вземе, но мисля, че се притесни да не я счупи. Беше ми я подарил баща ми точно преди да се омъжа за Джим. Глупаво бе Джим да мисли за нещо такова, но той си беше такъв човек. — Кони изтри една сълза от ъгълчето на очите си. После продължи: — Аз се втурнах към детската стая, а Джим се втурна към кухнята. Извика на който и да беше да се маха от къщата. Сборичкаха се. Звучеше сякаш събаряха цялата кухня. После прозвуча изстрелът. И настъпи тишината. Беше най-дългата тишина в живота ми. Продължих да чакам Джим да каже нещо. Да изкрещи или да извика, каквото и да е. Но той така и не го направи. Чувах как някой ходи из къщата, сякаш търсеше нещо. Събираше всичко ценно, най-вероятно. После чух стъпките да приближават детската стая. Взех децата и се скрихме под леглото. Виждах само прага на вратата. Всичко, което зърнах от човека, беше чифт стари работни ботуши. Бяха изцапани с боя.

Кони замълча и се замисли, като подсмърчаше, докато заговори:

— Спомням си, че имаше едни бояджии в града по това време. Работеха във фермата на Джонсън. Не бях виждала повечето от тях, но Джим ходи да помага с боядисването — винаги имахме нужда от няколко долара допълнително. Носих на Джим обяд един ден и мисля, си спомням, че видях мъж с ботуши като тези, които зърнах в детската стая онази нощ. Не мога да си спомня много за човека, който ги носеше. Червена коса, бледо лице. Толкова. Беше просто един непознат. Някой, за когото никога не съм смятала, че ще го видя отново.