Джейсон Мотт - Завърналите се

Харолд отвори вратата и видя да му се усмихва тъмнокож мъж в добре скроен костюм. Отначало понечи да посегне към пушката си, но после си спомни, че Люсил го беше накарала да я продаде преди няколко години след един инцидент с пътуващ проповедник и скандал по повод ловджийски кучета.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — каза Харолд, примижал на слънчевата светлина, която караше тъмнокожия човек в костюм да изглежда още по-тъмен.

— Господин Харгрейв? — попита мъжът.

— Предполагам — отвърна Харолд.

— Кой е, Харолд? — обади се Люсил.

Тя беше в хола и се ядосваше на телевизията. Водещият на новините говореше за Едмънд Блит, първия от Завърналите се, и как се бе променил животът му сега, когато отново беше жив.

— По-добре ли е втория път? — попита говорителят по телевизията, като гледаше втренчено в камерата, сякаш изцяло прехвърляше бремето на отговорите върху раменете на своите зрители.

Вятърът шумолеше в листата на дъба в двора край къщата, а слънцето беше толкова ниско, че светеше хоризонтално през клоните право в очите на Харолд. Той вдигна ръка над очите си като козирка, но въпреки това виждаше тъмнокожия човек и момчето само като силуети, залепени върху зеления и синия фон на боровете отвъд открития двор и безоблачното небе около дърветата. Мъжът бе слаб и строен в елегантния си костюм. Момчето беше малко, доколкото Харолд можеше да прецени, около осем- или деветгодишно.

Той примигна. Очите му се приспособиха по-добре.

— Кой е, Харолд? — попита Люсил втори път, осъзнала, че не бе получила отговор на първия си въпрос.

Харолд само стоеше в рамката на вратата и примигваше като с аварийни светлини, загледан надолу към момчето, което все повече и повече поглъщаше вниманието му. Синапсите прещракаха в дебрите на мозъка му. Оживяха с пращене и му казаха кое е момчето, застанало до тъмнокожия непознат. Но Харолд беше сигурен, че мозъкът му греши. Накара ума си да пресметне отново, но той пак му даде същия отговор.

В дневната камерата на телевизията се фокусира върху гледка на размахани юмруци и крещящи усти, на скандиращи хора, носещи плакати, после се премести към войници с пушки, застанали като статуи, както могат само хора, притежаващи власт и оръжие. В средата се намираше малката къща на Едмънд Блит със спуснати пердета. Беше известно само, че той е някъде вътре.

— Можеш ли да си представиш — поклати глава Люсил. След това се провикна: — Кой е на вратата, Харолд?

Харолд стоеше на прага и оглеждаше момчето: дребно, бледо, луничаво, с гъста и рошава кестенява коса. Беше със старомодна тениска и с дънки. В очите му бе изписано огромно облекчение. Очи, които не бяха неподвижни и втренчени, а излъчваха жизненост и бяха натежали от сълзи.

— Какво има четири крака и вика „Буууу“? — попита момчето с треперещ глас.

Харолд прочисти гърлото си — без все още да е сигурен дори, че…

— Не знам — каза той.

— Крава с настинка.

Тогава детето прегърна стареца през кръста и се разхлипа:

— Татко! Татко! — преди Харолд да успее да потвърди или отрече.

Той се облегна на рамката на вратата, за да не падне от изумление, и го потупа по главата с някакъв отдавна заспал бащински инстинкт.

— Шшшт — прошепна му. — Шшшт.

— Харолд? — извика Люсил, най-накрая отместила поглед от телевизора, сигурна, че нещо ужасно е затъмнило вратата им. — Харолд, какво става? Кой е това?

Старецът облиза устните си.

— Това е… това е… — искаше да каже „Джоузеф“. — Това е Джейкъб — произнесе най-накрая.

За щастие на Люсил под нея бе диванът, за да я поеме, когато тя припадна.

Джейкъб Уилям Харгрейв умря на 15 август 1966 година. На осмия си рожден ден всъщност. В годините, които последваха, местните жители щяха да си говорят за смъртта му в късните часове на нощта, когато не можеха да заспят. Случваше се да се завъртят в леглото, за да събудят своите съпрузи и да започнат шепнешком разговори за несигурността на света и как трябва да се радваме на това, с което сме благословени. Понякога ставаха заедно от леглото, за да застанат на вратата на спалнята на децата си, гледаха ги как спят и размишляваха мълчаливо за природата на Бога, който можеше да отнеме толкова скоро дете от този свят. Те бяха южняци в малък град в края на краищата: как можеше такава трагедия да не ги доведе до Бога?

След смъртта на Джейкъб майка му, Люсил, щеше да разправя как е знаела, че нещо ужасно ще се случи този ден, заради онова, което бе станало точно предишната нощ.