Джейсон Мотт - Завърналите се

— Ямамото десу — представи се той. След това: — Предавам се.

Червендалестият мъж пак заговори, този път по-високо. После и вторият се присъедини към него и двамата започнаха да крещят и да махат по посока на вратата.

— Предавам се — настоя Камуи още веднъж, уплашен от начина, по който повишаваха тон. Върлинестият грабна кутийка безалкохолно от тезгяха и я хвърли по него. Не го улучи, изкрещя отново, пак посочи към вратата и започна да търси нещо друго за хвърляне.

— Благодаря ви — успя да произнесе Камуи, макар да знаеше, че не искаше да каже това. Английският му речник беше ограничен до много малко думи. Отстъпи към вратата. Червендалестият бръкна под тезгяха и намери някаква кутийка. Хвърли я с изгрухтяване. Кутийката удари Камуи над лявото слепоочие. Той залитна назад и се блъсна във вратата. Месинговата камбанка иззвъня.

Червендалестият хвърли още кутийки, а върлинестият крещя и търси наоколо какво да метне и той, докато препъващият се Камуи не избяга от бензиностанцията с вдигнати ръце, което трябваше да докаже, че не е въоръжен и не иска да направи нищо друго, освен да се предаде. Сърцето му туптеше в ушите.

Навън слънцето бе изгряло и градът беше облян от мека оранжева светлина. Изглеждаше мирен.

С тънка струйка кръв, стичаща се по бузата, Камуи вдигна високо ръце и тръгна надолу по улицата.

— Предавам се — изкрещя, събуждайки града, като се надяваше, че хората, които беше намерил, ще го оставят жив.

Разбира се, дори за хора, които се връщат от мъртвите, имаше да се попълват документи. Международното бюро на Завърналите се получаваше финансиране по-бързо, отколкото успяваше да го похарчи. И нямаше нито една държава на планетата, която да не е склонна да бръкне в резервите на хазната си или да вземе заеми, за да се опита да осигури каквото е необходимо на Бюрото, поради факта че това бе единствената организация на планетата, способна да координира всичко и всички.

Иронията беше там, че никой в самото Бюро не знаеше повече от останалите. Всичко, което те всъщност правеха, бе да регистрират хората и да ги насочват към дома. И толкова.

Когато емоцията поспадна и прегръдките поспряха на прага на малката къща на семейство Харгрейв — почти половин час по-късно, — Джейкъб беше отведен в кухнята, където можеше да седне на масата и да навакса всичкото ядене, пропуснато докато бе отсъствал. Човекът от Бюрото седна във всекидневната с Харолд и Люсил, извади купчина документи от кафявото кожено куфарче и се захвана за работа.

— Кога първоначално умря завърналият се индивид? — попита човекът от Бюрото, който за втори път разкри името си — агент Мартин Белами.

— Трябва ли да го казваме? — попита Люсил.

Тя си пое дъх, изправи гръб на стола си и изведнъж придоби много царствен и проницателен вид, след като най-накрая приглади дългата си сребриста коса, която се бе разрошила, докато прегръщаше сина си.

— Кое да казваме? — не разбра Харолд.

— Има предвид „умря“ — обясни агент Белами.

Люсил кимна.

— Какво не му е наред да кажеш, че е умрял? — сви рамене Харолд, а гласът му прозвуча по-силно, отколкото бе планирал. Джейкъб все още беше в полезрението им, но едва ли можеше да ги чуе.

— Шшт.

— Той умря — продължи Харолд. — Няма смисъл да се преструваме, че не е.

Не го забеляза, но гласът му сега бе по-нисък.

— Мартин Белами знае какво имам предвид — заяви Люсил.

Тя закърши ръце в скута си, като поглеждаше към Джейкъб през няколко секунди, сякаш беше свещ в къща с течения.

Агент Белами се усмихна.

— Всичко е наред — каза той. — Всъщност това е доста често срещано. Трябваше да се изразявам по-внимателно. Хайде да започнем отново — погледна във въпросника си. — Кога завърналият се индивид…

— Откъде си?

— Сър?

— Откъде си?

Харолд стоеше до прозореца и гледаше към синьото небе.

— Звучиш като нюйоркчанин — добави възрастният човек.

— Това добре ли е или зле? — попита агент Белами, като се преструваше, че не са го питали за акцента му десетки пъти, откакто беше командирован при Завърналите се в южната част на Северна Каролина.

— Ужасно е — отсече Харолд. — Но аз съм човек, който прощава.

— Джейкъб — прекъсна ги Люсил. — Наричай го Джейкъб, моля. Името му е Джейкъб.

— Да, госпожо — съгласи се агент Белами. — Съжалявам. Трябваше вече да съм се научил.

— Благодаря ти, Мартин Белами — кимна Люсил.

Ръцете й някак си отново се бяха свили в юмруци в скута й. Тя си пое дълбоко дъх и се съсредоточи, за да ги отпусне.