Джейсон Мотт: Завърналите се

— Благодаря ти, Мартин Белами — повтори.

— Кога ви напусна Джейкъб? — попита пак агент Белами тихо.

— На петнайсети август 1966 година — отвърна Харолд.

Той пристъпи към входната врата с неспокоен вид. Облиза устни. Ръцете му не спираха да се движат от джобовете на протритите му стари панталони до протритите му стари устни, без да намират покой — или цигара — в двата края на пътя си.

Агент Белами си водеше бележки.

— Как се случи това?

Думата Джейкъб стана заклинание през онзи ден, докато издирваха момчето. Призивът прозвучаваше на равномерни интервали.

— Джейкъб! Джейкъб Харгрейв!

После друг глас извикваше името й го предаваше по редицата.

— Джейкъб! Джейкъб!

В началото гласовете им се блъскаха един в друг в какофония от страх и отчаяние. Но след като момчето не беше намерено бързо и за да щадят гърлата си, мъжете и жените от групата за търсене се редуваха да викат, докато слънцето стана златно, спусна се към хоризонта и бе погълнато най-напред от високите дървета, а след това и от ниските храсти.

Дотогава всички вече залитаха като пияни — изтощени от високите крачки през гъстите трънаци, изцедени от тревогата. Фред Грийн вървеше с Харолд.

— Ще го намерим — казваше му Фред отново и отново. — Видя ли погледа му, докато разопаковаше въздушния пистолет, който му подарих? Виждал ли си толкова развълнувано момче? — изпъшка Фред, а краката му горяха от умора. — Ще го намерим — той кимна. — Ще го намерим.

После падна нощта и гъсто обраслият с борове пейзаж на Аркадия заискри от блясъка на фенерчетата.

Когато наближиха реката, Харолд вече беше доволен, че уговори Люсил да остане в къщата.

— Той може да се върне — бе й казал. — И ще иска мама.

Защото знаеше, както и да се научават подобни неща, че ще намери сина си в реката.

Харолд газеше до коленете в плитчините — бавно, стъпка по стъпка, извикваше името на момчето, спираше, за да се вслуша, в случай че то беше някъде наблизо, пак извикваше, правеше още една стъпка, викаше отново, още и още.

Когато най-накрая се натъкна на тялото, лунната светлина и водата огряваха момчето в омагьосващ и красив сребрист цвят, също като проблясващата река.

— Мили Боже — възкликна Харолд.

И това беше последният път, когато щеше да го произнесе.

Докато Харолд разказваше историята, изведнъж всички тези години натежаха в гласа му. Звучеше като на старец, дрезгав и загрубял. Отново и отново, докато говореше, посягаше с едра, набръчкана длан да прокара пръсти през няколкото тънки сиви кичура, все още прилепени към скалпа му. Ръцете му бяха покрити със старчески петна, а кокалчетата на пръстите му бяха подути от артрита, който понякога го тормозеше. Не го притесняваше толкова зле, колкото някои други хора на неговата възраст, но достатъчно, за да му напомня за благополучието на младостта, от което вече беше лишен. Дори докато говореше, долната му устна леко потрепваше от болка. Почти без коса. Покрита с петна кожа. Голяма, кръгла глава. Набръчкани, щръкнали уши. Дрехи, които сякаш го поглъщаха, без значение колко упорито се опитваше Люсил да намери нещо, което да му стои по-добре. Нямаше съмнение: той вече бе стар човек.

Сякаш завръщането на Джейкъб — все още млад и жизнен — накара Харолд Харгрейв да осъзнае възрастта си.

Люсил, също толкова стара и посивяла като съпруга си, само гледаше встрани, докато той говореше, наблюдаваше как осемгодишният им син седи на масата в кухнята и яде парче орехов пай, сякаш, точно сега, отново беше 1966 година, не се бе случило нищо лошо и никога нямаше да се случи нищо лошо. От време на време тя отмяташе посребрен кичур коса от лицето си, но дори и да забелязваше тънките си, покрити със старчески петна ръце, изглежда не я притесняваха.

Те бяха двойка кльощави, жилави птици, Харолд и Люсил. Тя го бе надраснала в тези по-късни години. Или по-скоро той се беше смалил по-бързо от нея, така че сега се налагаше да я гледа отдолу нагоре, когато се караха. Люсил имаше и предимството да не е изпосталяла чак толкова, колкото него — за което, смяташе тя вината беше на многото години пушене. Роклите все още й ставаха. Нейните тънки, дълги ръце бяха пъргави и изразителни, докато неговите, скрити под торбестите ризи, които му стояха твърде хлабаво, го правеха да изглежда малко по-уязвим, отколкото всъщност беше. Което й даваше предимство тези дни. Люсил се гордееше с това и не се чувстваше особено виновна заради него, макар понякога да си мислеше, че би трябвало.