Джейсон Мотт - Завърналите се

— Къде го пише? — попита Харолд.

— Какво?

— В Библията, къде е?

— Къде е кое?

— Къде е казано „мъртвите ще ходят по земята“?

— В Откровение! — Люсил разпери ръце, когато произнесе думата, сякаш въпросът беше напълно откачен, сякаш я бяха попитали за леките нюанси в цвета на боровите дървета. — Точно там, в Откровение! „Мъртвите ще ходят по земята!“ — Тя с радост откри, че ръцете й все още са стиснати в юмруци. Размаха ги напосоки, така както понякога го правеха хората във филмите.

Харолд се разсмя.

— В коя част на Откровение? В коя глава? В кой стих?

— Ти млъквай — скастри го Люсил. — Пише го там и само това е важното. Сега млъквай!

— Да, госпожо — каза Харолд. — Не бих искал да бъда пренебрежителен.

Но когато дяволът наистина се появи на прага им — техният собствен конкретен дявол, — малък и възхитителен, какъвто беше преди всичките тези години, с кафяви очи, натежали от сълзи, с радостта и внезапното облекчение на дете, което е било твърде дълго далеч от родителите си, прекарало е твърде дълго време в компанията на непознати… ами… Люсил, след като се възстанови от своя епизод с припадъка, се разтопи като восък от свещ пред стройния, добре облечен мъж от Бюрото. От своя страна човекът от Бюрото прие поведението й доста добре. Усмихна се с отработена усмивка, несъмнено бе ставал свидетел на точно такава сцена повече от няколко пъти през последните седмици.

— Има групи за подкрепа — обясни той. — Групи за подкрепа на Завърналите се. И групи за подкрепа на семействата на Завърналите се.

Мъжът от Бюрото пак се усмихна.

— Открит е — продължи той, беше им казал името си, но Харолд и Люсил вече бяха зле със запомнянето на имената на хората, а и това, че отново се бяха събрали с мъртвия си син, не помагаше особено, така че мислеха за него просто като за Човека от Бюрото — в малко рибарско селце край Пекин, Китай. Бил коленичил на брега на реката и се опитвал да хване риба или нещо подобно, поне така ми бе съобщено. Местните хора, никой от които не говорел английски достатъчно добре, за да го разбере, го попитали за името му на мандарин, как е попаднал там и откъде е, всички онези въпроси, които се задават, когато бъде открито изгубено дете. Когато станало ясно, че езикът, изглежда, е бариера, група жени успели да го успокоят. Бил започнал да плаче… естествено. — Мъжът отново се усмихна. — В края на краищата вече не бил в Канзас. Но те го подслонили. После намерили говорещ английски чиновник и… — той сви рамене в тъмния си костюм, за да покаже незначителността на останалата част от историята и добави: — Такива неща се случват навсякъде.

После замълча. Наблюдаваше с искрена усмивка как Люсил изпадна в умиление пред сина си, който изведнъж вече не беше мъртъв. Притискаше го до гърдите си, целуна го по челото, след това обхвана лицето му с ръце и го обсипа с целувки през смях и сълзи.

Джейкъб отвърна по подобен начин, кикотеше се и се смееше, но не бършеше целувките на майка си, въпреки че бе в онзи специален период от младостта, когато да избърше целувките на майката изглеждаше най-присъщо за него.

— Това е уникален момент за всеки — каза човекът от Бюрото.

Месинговата камбанка леко иззвъня, когато той влезе в бензиностанцията. Навън някой тъкмо потегляше от колонката и не го видя. Пълният, червендалест продавач зад тезгяха прекъсна разговора си с високия, източен като върлина мъж и двамата се втренчиха в него. Единственият звук беше тихото бучене на фризерите. Камуи се поклони ниско, месинговата камбанка звънна втори път, когато вратата се затвори зад него.

Мъжете зад щанда все още не реагираха. Камуи се поклони отново, като се усмихваше.

— Простете ми — помоли, а мъжете подскочиха. — Предавам се — вдигна ръце нагоре.

Червендалестият промърмори нещо, което Камуи не можа да разбере. Той погледна към върлинестия и двамата се заприказваха надълго и нашироко, като през това време се озъртаха настрани. После мъжът със зачервеното лице посочи към вратата. Камуи се обърна, но видя само пустата улица и изгряващото слънце зад нея.

— Предавам се — каза той за втори път.

Беше заровил пушката си под едно дърво в края на гората, в която се бе озовал само преди няколко часа, точно както бяха сторили и другите. Дори беше съблякъл куртката на униформата и кепето си и бе оставил и тях, така че сега стоеше призори в малката бензиностанция по долна фланелка, панталони и добре лъснати боти. Всичко това, за да не бъде убит от американците.