Джейсон Мотт - Завърналите се

Когато отбиха от магистралата по черния път, който водеше към къщата им, Харолд се обърна към жена си:

— Първото, което трябва да направим, е да вкараме Кони и децата вътре. Без въпроси. Не се притеснявай за Джим. Само набутай тези деца вътре. Чуваш ли ме?

— Да — отвърна Люсил.

— Щом влезете, отивайте на горния етаж. Не се бавете за нищо.

Харолд спря пикапа в края на алеята, включи дългите светлини и остави блясъка им да измие всички цветове. Къщата беше тъмна и изглеждаше празна, така както не си спомняше да я е виждал някога.

Той натисна педала на газта и тръгна напред. Набра скорост по алеята, завъртя пикапа на поляната и го паркира със задницата пред стъпалата на верандата, сякаш смятаха да разтоварят коледна елха или цяла каросерия дърва за огрев, а не тялото на Джим Уилсън.

Беше обзет от усещането, че ги следят, от чувството, че нещата все още не са наред, затова направи всичко припряно.

Заслуша се и чу да се носи ниският тътен на двигателите на пикапи — вероятно вече бяха в началото на черния път, разбра Харолд по звука.

Отвори вратата на пикапа и слезе.

— Влизайте вътре — каза. Извади децата от кабината, закрепи ги на краката им като жребчета и ги побутна към верандата. — Хайде, сега — подкани ги. — Влизайте бързо.

— Това беше забавно — усмихна се Джейкъб.

— Просто влез вътре — отвърна Харолд.

Изведнъж светлина от фарове заподскача по алеята. Харолд сложи ръка като козирка над очите си и издърпа пистолета от колана си. Джейкъб, Люсил и тримата Уилсън се втурваха през вратата, когато изникна първият пикап и спря в двора точно под стария дъб. Трите пикапа, които го следваха, паркираха един до друг с включени дълги светлини.

Но Харолд вече знаеше кои са те.

Обърна се и се качи на верандата, докато вратите на пикапите се отваряха и шофьорите излизаха.

— Харолд! — извика някакъв глас иззад стената от светлина. — Хайде сега, Харолд!

— Изключи проклетите фарове, Фред! — отвърна Харолд. — И може да кажеш на приятелите си да направят същото.

Той застана пред вратата и свали предпазителя на пистолета. Чуваше как вътре в къщата всички се качват на горния етаж, както им беше казал.

— Разбирам по звука, че Кларънс още не си е затегнал ремъка на двигателя.

— Хич не се притеснявай за това — отговори Фред Грийн. После фаровете на пикапа му угаснаха. След малко угаснаха и фаровете на другите камиони.

— Предполагам, че все още носиш онази пушка — провикна се Харолд.

Фред заобиколи до предната част на пикапа си, докато очите на Харолд привикваха с тъмнината. Фред държеше пушката като бебе на ръце.

— Не исках да го правя — каза той. — Сигурно го знаеш, Харолд.

— О, я стига. Просто видя шанс да направиш нещо, което винаги си искал, и го направи. Ти винаги си бил луда глава, а както тръгна светът, най-накрая успя да се проявиш като луда глава, което винаги си искал.

Харолд отстъпи още една крачка към вратата и насочи пистолета си. Старците, които бяха дошли с Фред, вдигнаха своите ловни пушки, но Фред не насочи своята.

— Харолд — поклати глава той, — само ги изкарай навън и да сложим край на всичко това.

— Като ги убием?

— Харолд!

— Защо е толкова важно да останат мъртви?

Харолд отново отстъпи назад. Не му се искаше да оставя тялото на Джим в каросерията на пикапа, но нямаше друг избор.

— Как стана такъв? — попита той. — Мислех, че те познавам по-добре.

Вече беше почти вътре в къщата.

— Това просто не е правилно — сви рамене Фред. — Въобще.

Харолд влезе в къщата и затръшна вратата. За миг настана тишина. Дъбът в двора прошумоля с внезапния порив на вятъра, който дойде от юг като обещание за нещастие.

— Дайте тубите с бензин — извика Фред Грийн.

Той намери майка си сама в класната стая, седнала в края на походното си легло — да чака, и чака, и чака — с ръце в скута и поглед, насочен право напред, без да се спира върху нещо конкретно. Когато го видя на вратата, в очите й внезапно блесна светлината на разпознаването.

— О, Чарлз — възкликна тя.

— Да — кимна той. — Тук съм.

Тогава майка му се усмихна, по-широко и с повече жизненост, отколкото помнеше Белами да го е правила някога пред него.

— Толкова се разтревожих — заговори тя. — Помислих, че си ме забравил. Трябва да стигнем на това празненство навреме. Няма да го понеса, ако закъснеем. Невъзпитано е. Направо грубо.

— Да — съгласи се Белами и седна на леглото до нея.