Джейсон Мотт - Завърналите се

Къщата бе принадлежала на семейството Дениълс, ако паметта на Белами не го лъжеше. Беше си поставил за цел да запомни за града колкото е възможно повече не защото някога бе очаквал да се случи нещо такова, а защото майка му винаги го учеше да разчита на детайлите.

Откъм портала прозвуча един-единствен изстрел.

— Благодаря ти, че ми помогна да го измъкнем оттам — изхриптя Харолд. Погледна надолу към ръцете си. — Аз не бях достатъчно бърз.

— Не трябваше да оставяме Люсил — отвърна Белами.

— Каква беше алтернативата? Да останем и да улучат Джейкъб? — той въздъхна и се прокашля.

Белами кимна.

— Предполагам, че си прав. Дано всичко да свърши скоро — постави ръка на рамото на Харолд.

— Той ще се оправи ли? — попита Джейкъб, който бършеше челото на баща си, докато Харолд продължаваше да кашля и да се задъхва.

— Не се тревожи за него — отговори Белами. — Той е един от най-стиснатите хора, които съм срещал през живота си. Не знаеш ли, че стиснатите живеят вечно?

Белами и Джейкъб поведоха Харолд по стъпалата към верандата на къщата на Даниълс. Къщата изглеждаше самотна, клекнала под счупена улична лампа до празен участък.

Харолд се закашля, свил ръце в юмруци. Джейкъб го потърка по гърба.

Белами стоеше, насочил поглед към сърцето на града, към училището.

— Трябва да отидеш да я намериш — подкани го Харолд. — Никой няма да ни безпокои. Единствените хора с пушки са войниците, но численото превъзходство над тях е огромно — той натърти на предложението, като се прокашля.

Белами продължаваше да се взира към училището.

— Никой няма да се занимава точно сега с един старец и едно момченце. Нямаме нужда да стоиш при нас. — Той се пресегна и прегърна Джейкъб. — Нали така, синко? Ти ще ме пазиш, нали?

— Да, сър — твърдо обеща Джейкъб.

— Знаеш къде живеем — продължи Харолд. — Мисля си, че ще се върнем, за да намерим Люсил. Там вече ми се струва по-спокойно. Всички излизат през портите, но предполагам, че Люсил ще си остане там. Тя ще ни чака.

Белами рязко извърна глава. Втренчи се към южната порта.

— Не се тревожи за Люсил. Нищо няма да й се случи на тази жена. — Харолд се засмя, но смехът му беше пресилен и напрегнат.

— Ние я изоставихме — каза Белами.

— Не сме я изоставили. Доведохме Джейкъб на безопасно място. А ако не го бяхме направили, самата тя щеше да ни застреля. Гарантирам ти.

Той притегли Джейкъб към себе си.

В далечината се чуха викове, после настана мълчание.

Белами потърка челото си. Едва сега Харолд забеляза, че за първи път, откакто го беше срещнал, агентът се потеше.

— Тя ще се оправи — добави Харолд.

— Знам — отвърна той.

— Тя е жива — продължи старецът.

Белами се засмя.

— Все още това е въпросът, нали?

Харолд се протегна и стисна ръката на агент Белами.

— Благодаря ти — изхъхри и леко се закашля.

Белами се ухили.

— Нещо се размекваш, а?

— Само казвам, че съм ти благодарен, агент.

— А, не — махна Белами. — Това трябва да се отбележи. Щом ще ми се правиш на мек и пухкав, искам да те снимам. Къде ми е мобилният телефон?

— Ти си задник — отвърна Харолд и потисна смеха си. — Но все пак ти благодаря — заяви рязко след кратка пауза.

После двамата мъже се разделиха.

Харолд седеше със затворени очи и се съсредоточаваше в опит да прогони тази проклета кашлица, която сякаш не искаше да си тръгне. Трябваше да измисли какво да прави по-нататък. Чувстваше, че остава да се погрижи за още нещо, преди всичко да свърши, за нещо ужасно.

Всичките му приказки как знаел, че Люсил е добре, си бяха тъкмо това: приказки. Много му се искаше да види лично, че тя е добре. Чувстваше се по-виновен от Белами, че я бяха оставили там. Той й беше съпруг в края на краищата. Но си напомни, че беше заради безопасността на Джейкъб. Самата Люсил му бе казала да го направи. Налагаше се. С всички тези пушки и всички тези хора наоколо, с целия този страх, кой знае какво можеше да се случи. Човек не биваше да остава с детето си на такова място.

Ако беше станало обратното, ако той се бе изправил там, а Люсил стоеше зад онези войници, той би искал тя да грабне момчето и да избяга.

— Татко?

— Да, Джейкъб? Какво има?

Харолд все още отчаяно се нуждаеше от цигара, но джобовете му бяха празни. Пъхна ръце между коленете си и се загледа към града, където бе станало мъртвешки тихо.

— Обичаш ме, нали?

Харолд трепна.

— Що за глупав въпрос, синко?

Джейкъб сви колене към гърдите си, обгърна краката си с ръце и не каза нищо.