Джейсон Мотт - Завърналите се

Вървяха предпазливо през града и бавно се насочваха обратно към портата. Постоянно минаваха покрай други Завърнали се. Имаше още много хора в очертанията на града, въпреки че мнозина бяха избягали из околностите. Харолд се опитваше да пристъпва уверено, без да предизвика паника в дробовете си. От време на време започваше да говори за каквото му минеше през ума. Говореше предимно за Аркадия. Как беше „тогава“ — когато Джейкъб беше жив. Струваше му се много важно точно сега да отбележи колко много неща се бяха променили през годините.

Празният участък до двора на Даниълс невинаги бе стоял празен. Тогава, когато Джейкъб беше жив, там стоеше старата будка за сладолед, докато в някакъв момент през седемдесетте не изчезна по време на петролната криза.

— Разкажи ми виц — помоли Харолд и стисна ръката на Джейкъб.

— Чувал си ги всичките — отвърна момчето.

— Откъде знаеш?

— Защото ти ми ги разказа.

Задухът на Харолд бе изчезнал и той започваше да се чувства по-добре.

— Сигурен съм, че си научил и някои нови.

Джейкъб поклати глава.

— Ами не си ли видял някои по телевизията? Може да си чул и някой друг да разказва.

Пак поклащане на главата.

— А децата, когато бяхме отседнали в онази стая за изкуства с госпожа Стоун? Децата винаги си разказват вицове. Трябва да са ти казали някой и друг, преди да стане претъпкано и прочие и преди да се наложи да ги натупаш — той се подсмихна.

— Никой не ми е разказвал никакви нови вицове — отсече Джейкъб категорично. — Дори и ти.

Той пусна Джейкъб и двамата закрачиха, като люлееха ръце.

— Добре тогава — каза Харолд. — Май трябва да се опитаме.

Джейкъб се усмихна.

— И така, за какво да бъде нашият виц?

— За животни. Харесват ми вицове за животни.

— Имаш ли предвид някое конкретно животно?

Джейкъб се замисли за момент.

— Пиле.

Харолд кимна.

— Добре, добре. Вицовете за пилета са много богата територия. Особено вицовете за мъжки пилета — само не ги казвай на майка ти.

Джейкъб се засмя.

— От коя страна пилето има повече пера?

— От коя?

— От външната.

Когато наближиха южната порта на Аркадия, бащата и синът вече си имаха свой виц — и работна философия за разказването на вицове.

— Е, каква е тайната? — попита Джейкъб.

— В представянето — отвърна Харолд.

— Какво за представянето?

— Разказвай вица, сякаш си го научил от някого.

— Защо?

— Защото, ако звучи, сякаш го измисляш сега, никой няма да иска да го чуе. На хората вицът винаги им се струва по-смешен, ако си мислят, че е бил разказван и преди. Хората искат да бъдат част от нещо — заключи Харолд. — Когато хората слушат виц — говорим за подготвени вицове, — им се иска да се почувстват включени в нещо по-голямо. Иска им се да могат да си го отнесат вкъщи, да го разкажат на своите приятели и да въведат и тях във вица. Иска им се да направят околните част от него.

— Да, сър — ухили се Джейкъб щастливо.

— А ако е наистина добър?

— Ако е наистина добър, ще продължават да го разказват.

— Точно така — кимна Харолд. — Хубавите неща никога не умират.

Тогава, изведнъж, без дори да са успели да си разкажат своя виц още един път, те се оказаха при южната порта, сякаш се бяха скитали безцелно — просто баща и син, прекарващи времето си насаме, — а не се бяха насочили към мястото, където се бе случило всичко, където беше Люсил и където лежеше Джим Уилсън.

Харолд си проби път през навалицата от Завърнали се, заобиколили Джим Уилсън, като водеше Джейкъб.

Джим изглеждаше умиротворен в смъртта.

Люсил бе коленичила до него и плачеше ли плачеше. Някой беше подложил сгънато яке или нещо подобно под главата му и покрил с друго гърдите му. Люсил го държеше за ръката. Съпругата му, Кони, държеше другата. Слава Богу, някой бе отвел децата им.

Тук-там малки групички войници седяха заедно, невъоръжени и заобиколени от Завърнали се. Някои бяха завързани с каквото попадне. Други, които можеха да разпознаят загубена кауза, когато я видят, седяха незавързани и само наблюдаваха мълчаливо, без да се съпротивляват повече.

— Люсил? — повика я Харолд и се отпусна на колене до нея с пъшкане.

— Той ми беше роднина — отвърна тя. — Всичко стана заради мен.

Харолд някак си не бе видял кръвта, докато не коленичи в нея.

— Харолд Харгрейв — попита Люсил с изтънял глас, — къде е момчето ми?

— Тук е.

Джейкъб се приближи зад Люсил и обви ръце около нея.

— Тук съм, мамо.

— Добре — кимна Люсил, но Харолд не беше сигурен дали тя наистина осъзна, че момчето бе там. После старицата сграбчи Джейкъб и го придърпа към себе си. — Направих нещо ужасно — изплака, като се вкопчи в него. — Дано Бог ми прости.