Джейсон Мотт - Завърналите се

— Ще се оправи — отвърна Люсил. — Баща ми ме научи да стрелям едва ли не преди да проходя. Знам как да улуча, където се целя.

— Така няма да стане.

— Струва ми се, че вече става.

— Те ще изпратят още войници.

— Това няма да отмени факта, че днес направихме нещо правилно — Люсил най-после свали пистолета. — Те ще ви потърсят сметка. Те са хора. И знаят какво сте извършили. Ще ви потърсят сметка.

Полковник Уилис избърса ръцете си. После се завъртя на токове и си тръгна, без да каже нищо, насочи се към града, където войниците се бяха разпръснали и все още стреляха тук-там, все още се опитваха да си върнат контрола, макар че не успяваха. Завърналите се нямаше да бъдат удържани още дълго.

Полковник Уилис не каза нищо.

Не мина много време, преди да пристигнат семейство Уилсън. Дойдоха така, както би трябвало да го прави едно семейство: Джим и Кони като прегради от двете страни, а красивите им деца между тях, защитени от света. Джим й кимна.

— Надявам се, че всичко това не беше заради нас.

Тогава Люсил го прегърна здраво. Лъхна я на застояло, сякаш имаше нужда от душ, и Люсил си помисли, че мирише подходящо. Това я оправдаваше. Нали той и семейството му бяха малтретирани.

— Постъпихме правилно — каза тя на себе си.

Джим Уилсън щеше да я попита какво има предвид. А тя щеше само да му махне с ръка и да се пошегува за чиниите, които той трябваше да измие, щом се върнеха в къщата. Може би щеше да започне да го поучава как се отглеждат деца — шеговито, разбира се, без да го огорчава, само като начало на някаква забава.

Но в далечината отекна изстрел и Джим Уилсън внезапно потръпна.

После падна мъртъв.

Намериха го в кабинета му да се взира в стената от монитори. Не беше избягал, както Крис мислеше, че ще направи. Само изопна гръб, когато те влязоха в стаята, огледа ги и каза:

— Изпълнявах дълга си, нищо повече.

Крис не можеше да определи дали ги молеше за прошка, или отправяше някакво извинение. Полковникът не изглеждаше от хората, които са способни да се извиняват.

— Не знам какви сте — продължи полковникът. — Може би сте като онези в Рочестър, готови да се бият, докато не умрат втори път. Но не ми се вярва — той поклати глава. — Вие сте нещо друго. Това не може да продължи. Нищо не може — после. — Изпълнявах дълга си. Нищо повече.

За момент на Крис му се стори, че полковник Уилис ще се самоубие. Моментът изглеждаше достатъчно драматичен. Но когато го хванаха, откриха пистолета му празен, оставен върху бюрото. На мониторите на стената — където толкова много седмици бе наблюдавал живота, а понякога и смъртта на Завърналите се — се виждаше само образът на една стара чернокожа жена, седнала сама на походното си легло.

Полковникът си пое рязко дъх, когато го вдигнаха и го понесоха по коридорите на училището. Крис се питаше какво ли са измислили да му сторят.

Когато вратата на стаята се отвори, момчето вътре — в мръсни, оцапани дрехи — закри очите си от светлината с трепереща ръка.

— Гладен съм — каза то немощно.

Двама влязоха в стаята и помогнаха на детето да се изправи. Вдигнаха го на ръце и го изнесоха от затвора му. След това вкараха полковник Уилис в помещението, където момчето беше държано в продължение на дни. Преди да затворят вратата и да я заключат, Крис видя как полковникът се взира в тълпата Завърнали се. Очите на полковника бяха широко отворени и изпълнени с удивление, сякаш Завърналите се пред него се множаха, за да покрият цялата земя, запълвайки празнините, завинаги вкоренени в този свят, в този живот, дори и след смъртта си.

— Добре тогава — чу Крис да казва полковникът, макар да не беше ясно на кого говореше.

После те затвориха вратата и я заключиха.

— Трябва да спрем — изпъшка Харолд с пламнали дробове.

Всички инстинкти крещяха на Белами, че трябва да продължат — майка му бе някъде там, сред цялата тази лудост, — но той не протестира. Беше нужно само да погледне в какво състояние бе Харолд, за да разбере, че няма избор. Остави Джейкъб на земята. Момчето отиде при баща си.

— Добре ли си? — попита.

Харолд се опитваше да си поеме въздух между кашлиците.

— Седни — каза Белами и прегърна стареца през кръста. Бяха стигнали до малка къща на Трета улица. Достатъчно далеч от портала, за да се предпазят от неприятности. В тази част на града беше спокойно, защото много от хората бяха отишли при портата, където се случваше всичко. Вероятно сега, помисли си Белами, всеки, който можеше да избяга от Аркадия, правеше точно това. Може пък накрая да се опразни, помисли си той.