Джейсон Мотт - Завърналите се

— Госпожо Харгрейв.

— Разбирам, че трябва да пазите авторитета си. Вашите хора трябва да ви уважават като техен лидер, а една седемдесет и три годишна жена идва тук с малък пистолет и с някаква паплач и си тръгва с всички, заключени между стените на цял град, ами не е нужно да съм военен стратег, за да знам, че не в такава светлина искате да ви виждат.

— Госпожо Харгрейв — повтори полковник Уилис.

— Не искам нищо по-малко от онова, което ми се дължи, нищо по-малко от онова, което е мое — моето семейство и хората под моя закрила. Имам Божии дела за вършене.

— Божии дела?

Харолд притегли Джейкъб по-близо. Изглежда, всички затворници в град Аркадия се бяха събрали край оградата. Той огледа тълпата с надеждата да зърне семейство Уилсън. Щеше да бъде негова работа да се погрижи за тях, след като нещата тръгнеха така, както очевидно щяха да тръгнат.

— Божии дела — повтори Люсил. — Не на Бог от Стария завет, който раздели морето за Мойсей и разби армиите на фараона. Не, вече не на този Бог. Може би вече сме прогонили този Бог.

Джуниър направи още една крачка назад.

— Стой където си, войнико! — изкрещя полковник Уилис.

— Харолд, отведи Джейкъб на безопасно място — обади се Люсил. След това се обърна към полковник Уилис: — Нещата трябва да спрат. Трябва да престанем да чакаме някой друг, дори Бог, да ни помогне да се справим с нещата, които са наше задължение.

— Нито стъпка, редник! — излая полковник Уилис. — Освободи госпожа Харгрейв от това оръжие, за да можем всички да продължим мирно вечерта си.

Джуниър се тресеше. Взря се в очите на Люсил, като питаше какво да прави.

— Бягай, дете — посъветва го тя с тона, който обикновено пазеше за Джейкъб.

— Редник!

Той посегна към пистолета.

Тогава Люсил го простреля.

Не толкова малката армия на Люсил от Завърнали се не се уплаши от стрелбата, така както очакваха войниците. Може би защото вече бяха умирали в живота си и имаха доказателство, че в крайна сметка смъртта не можеше да ги задържи завинаги.

Това беше едната възможност. Но не най-вероятната. Те все още бяха хора в края на краищата.

Когато Джуниър се свлече на тротоара, стиснал крака си и стенещ от болка, Люсил не спря, за да се приведе към него, както би направила преди. Вместо това го прекрачи и тръгна право към полковник Уилис. Уилис извика на войниците на техните позиции да открият огън. Постави ръка върху пистолета на хълбока си, но подобно на Джуниър се колебаеше да го насочи срещу старицата. Тя не бе като Завърналите се. Беше жива.

Така че изстрелите дойдоха от войниците. Някои попаднаха в тела на хора, но повечето само във въздуха и затоплената от лятото земя. Люсил тръгна към полковник Уилис с насочен пистолет.

Още преди да бъде прострелян Джуниър, Харолд беше взел Джейкъб на ръце и се бе отдалечил от стрелбата. Белами беше тръгнал след него. Скоро ги настигна и без да пита, посегна и взе Джейкъб от ръцете на Харолд.

— Да отиваме при майка ти — каза Харолд.

— Да, сър — съгласи се Джейкъб.

— Не говорех на теб, синко.

— Да, сър — кимна Белами.

И тримата се втурнаха през обградения град.

Липсата на огнева мощ Завърналите се компенсираха с численост. Дори и без онези, които бяха дошли да помогнат на Люсил, все още хиляди бяха от другата страна на южната ограда, затворени в границите на Аркадия. Твърде много от тях наблюдаваха какво става, за да ги броят.

Войниците изглеждаха толкова малко.

Завърналите се тръгнаха — мълчаливо, сякаш ставащото не беше тяхна крайна цел, а само сцена, която трябваше да се изиграе — и войниците разбраха, че в крайна сметка техните оръжия не бяха нещо повече от перчене срещу такава тълпа. В резултат стрелбата не трая много дълго. Завърналите се обкръжиха групичката войници и ги погълнаха като прилив.

Армията на Люсил напредваше и бързо скъсяваше разстоянието до мястото, където тя стоеше с пистолет, насочен към полковника.

Чуваха се викове, звуци от борба и сблъсъци между хора. Беше като оркестър на хаоса — страст за живот от двете страни на разделителната линия.

Чупеха се прозорците на сградите. Водеха се битки на тревните площи пред тях и във входовете, докато войниците се оттегляха на малки групи. Понякога те успяваха да спечелят малко предимство поради факта че Завърналите се не бяха войници, а само хора, които също се страхуваха, когато се сблъскваха с мъже с пушки.

Но животът ги мотивираше. Те се хвърляха напред.

— Можеше да убиете онова момче — заговори полковник Уилис, като гледаше покрай Люсил към Джуниър. Той беше спрял да крещи, примирил се с факта, че бе прострелян, ала все още жив и като цяло добре. Само стенеше и се държеше за крака.