Джейсон Мотт - Завърналите се

Взе ръцете й в своите. Тя се усмихна отново и отпусна глава на рамото му.

— Липсваше ми — каза Патриша.

— Ти също ми липсваше.

— Помислих, че си ме забравил. Не е ли глупаво?

— Така е.

— Но знаех, че ще се върнеш при мен — продължи тя.

— Разбира се, че знаеш — потвърди Белами, а очите му се изпълниха със сълзи. — Знаеш, че никога няма да те оставя.

— О, Чарлз — въздъхна старицата. — Толкова се гордея с него.

— Знам.

— Затова не бива да закъсняваме. Това е голямата му вечер. Вечерта, когато ще стане правителствен служител… нашият син. Трябва да разбере, че се гордеем с него. Трябва да разбере, че го обичаме и че винаги ще бъдем до него.

— Сигурен съм, че го знае — успокои я Белами, а думите засядаха в гърлото му.

Останаха много дълго да седят така. От време на време отвън се чуваха шумове от някаква суматоха, тук-там се водеха малки битки — така стояха нещата. Някои войници все още бяха лоялни към полковник Уилис — или, най-малкото, все още бяха верни на онова, което той представляваше. Не искаха да приемат, че всичко, което той беше казал и извършил, всичките му схващания за Завърналите се може да са били погрешни. Така че продължаваха съпротивата малко по-дълго, отколкото другите, но и това заглъхваше, миг след миг, и скоро всичко щеше да свърши. Скоро щяха да останат само Мартин Белами и майка му, опитващи се да преживеят премеждията още веднъж, докато смъртта — или каквото и да беше онова, което отнасяше Завърналите се като шепот в нощта — не дойдеше за нея или за него.

Той нямаше да повтори грешките си.

— О, Марти — каза тогава майка му. — Обичам те толкова много, синко.

Започна да рови в джобовете си, както търсеше бонбони за него някога, когато той беше дете.

Мартин Белами стисна ръката на майка си.

— И аз те обичам. Няма да го забравя отново.

— Не мислиш, че съм толкова глупав да дойда там, нали? — изкрещя Фред, а гласът му изкънтя през тънката входна врата и тънките стени на къщата като звън на камбана.

— Не разчитам на това — отвърна Харолд.

Тъкмо беше избутал дивана, за да блокира входната врата.

— Хайде сега, Харолд. Нека да не правим всичко това. Аз и момчетата ще ви изгорим, ако се налага.

— Може да се опиташ — каза Харолд и изключи осветлението, — но ще трябва да се доближиш до къщата. Не съм много сигурен, че ще искаш да го направиш, след като имам пистолет и така нататък.

Когато всички лампи бяха загасени и всички врати заключени, Харолд се скри зад дивана при входната врата. Чуваше ги вече от задната страна на къщата да пръскат бензин по стените. Запита се дали да не се прехвърли там и може би да гръмне веднъж, но ако нещата тръгнеха толкова зле, колкото си мислеше, щеше да се мрази за пропуснатата възможност да застреля един от тях.

— Не искам да го правя, Харолд.

С по-голямо усилие Харолд успяваше да различи някаква искреност в гласа на Фред, макар че не беше сигурен доколко може да му се вярва.

— Просто е нещо, което трябва да се направи.

— Предполагам, че всички имаме неща, които трябва да направим.

Харолд погледна към стълбите. Чуваше някой да се движи горе.

— Стойте далеч от проклетите прозорци! — извика той.

Люсил се показа на стълбите и започна да слиза надолу със схваната, леко артритна походка.

— Връщай се горе, по дяволите! — излая Харолд.

— Трябва да направя нещо — отговори Люсил. — Всичко стана по моя вина. Всичко е заради мен.

— Милостиви Боже, жено! — изсумтя Харолд. — Не пише ли в оная твоя Книга, че алчността е грях? Престани да се стискаш и сподели с някого тази вина. Само си представи какво щеше да стане с брака ни, ако беше толкова склонна да поемаш цялата вина, както сега? Щеше да ме отегчиш до смърт! — Той се изпъчи към нея. — Сега се връщай горе!

— Защо? Защото съм жена?

— Не. Защото аз ти казвам.

Люсил не успя да сдържи смеха си.

— Това се отнася и за мен — обади се Кони и тръгна надолу по стълбите.

— О, по дяволите — изпъшка Харолд.

— Какво правиш тук, Кони? — попита Люсил. — Връщай се горе.

— Виждаш ли какво ми е? — Харолд се обърна към Люсил.

— Какво ще правим? — погледна го в очите тя.

— Аз ще се оправя — заяви съпругът и. — Не се притеснявай.

Кони влезе приведена в кухнята, като избягваше прозорците доколкото можеше, и грабна най-големия нож, който успя да намери в дървената стойка.

— Каква е тая работа с жените и ножовете? — попита Харолд. — Помниш ли онази жена Бобит 2 2 Нашумял случай, при който жена с фамилия Бобит отрязва пениса на съпруга си. — Б. пр. ? — Той поклати глава. След това: — Нека просто да сложим край на всичко, Фред.