Джейсон Мотт - Завърналите се

— Няма да свърши добре — каза Люсил.

— Тъкмо това щях да ви кажа — провикна се Фред.

Ако се съдеше по звука на гласа му, беше почти на верандата.

— Харолд — извика той. — Харолд, ела до прозореца.

Харолд се изправи със стон.

— Моля те, Харолд — протегна ръка към него Люсил.

— Всичко е наред.

— Хайде да поговорим — предложи Фред Грийн.

Стоеше на верандата пред прозореца. Харолд можеше да го гръмне право в корема, ако искаше. А при гледката на тялото на Джим Уилсън в каросерията на пикапа — така съвършено изпълняващо своето предаване на смъртта — Харолд изпита силна и неотложна необходимост да дръпне спусъка. Но Фред стоеше пред него без пушката си и изглеждаше искрено разстроен.

— Харолд. Наистина съжалявам.

— Иска ми се да ти повярвам, Фред.

— Сериозно?

— Да.

— Тогава трябва да разбереш, че не желая повече кръвопролития.

— Не и от Истинските живи, нали?

— Точно така — кимна Фред.

— Ти искаш само да ви предам това семейство, тези деца.

— Точно така, но трябва да разбереш, че не сме тръгнали да убиваме. Въобще не е така.

— Тогава какво се предполага, че е?

— Това е връщане, поправяне на нещата.

— Поправяне?

— Просто връщаме нещата обратно, така както би трябвало да бъдат.

— Така както би трябвало да бъдат? Откога да се избиваме един друг е така както би трябвало да бъде? Не е ли достатъчно лошо, че вече са били убити веднъж? Трябва ли сега да умрат отново?

— Не сме ги убили ние! — изкрещя Фред.

— Кои ние?

— Не знам кой го е направил — сви рамене Фред. — Някой чужденец. Някои луд маниак, минаващ през града. Просто е станало така, че са имали лош късмет през онзи ден. Това е всичко. Не бяхме ние. Не беше Аркадия. Ние тук не убиваме хора!

— Не съм казвал, че ти си го направил — отвърна Харолд.

— Но се случи — каза Фред. — И този град после не беше същият — той замълча. — Мястото им не е тук. И ако трябва да изкореняваме семействата им едно по едно, точно това ще направим.

Нито Харолд, нито Фред поглеждаха към тялото на Джим Уилсън. Само с факта, че беше тук и беше мъртъв, Джим Уилсън сякаш казваше твърде много за състоянието на Аркадия, твърде много за състоянието на живота и на Харолд, и на Фред.

— Спомняш ли си как беше, преди да се случи всичко? — попита най-накрая Харолд. — Помниш ли рождения ден на Джейкъб? Слънчевата светлина. Всички се суетяха наоколо, усмихнати и какво ли още не. Мери щеше да пее онази вечер — той въздъхна. — И тогава, ами тогава всичко стана различно, предполагам. Ние всички станахме различни.

— Тъкмо за това говоря — започна Фред. — Някои неща би трябвало да се случват на други места. Грабежи, изнасилвания, простреляни и убити хора, хора, които умират преждевременно. Тук не се случват такива неща.

— Но се случиха — поклати глава Харолд. — Случиха се на семейство Уилсън, на Мери. А като гледам в какво положение сме сега, предполагам, че се случиха и на нас. Светът ни откри, Фред. Откри Аркадия. И да видиш Джим и Кони мъртви за втори път няма да промени това.

После настъпи тишина, тишина, изпълнена с възможности и вероятности. Фред Грийн поклати глава, сякаш отхвърляше някакъв спор в ума си.

— Трябва да сложим край — пак заговори Харолд след миг. — Те не са направили нищо лошо. Джим е роден и израснал тук. Кони също. Нейните родители бяха от Блейдън, недалеч от мястото, където живееше семейството на Люсил. Не бяха някакви проклети янки или нещо подобно. Бог ми е свидетел, че ако Кони беше от Ню Йорк, щях да я застрелям лично.

Двамата мъже някак си се засмяха. Фред погледна през рамо към тялото на Джим.

— Може да горя заради това — въздъхна той. — Знам го. Но трябваше да се направи. Опитах се да постъпя правилно първия път, опитах се да играя по правилата. Казах на войниците, че те се крият тук, дойдоха и ги отведоха по мирен начин. Всичко беше свършило. Бях склонен да позволя да се приключи така. Обаче…

— Всичко, което той се опитваше да направи, беше да живее. Да живее и да защитава семейството си като всеки друг на този свят.

Фред кимна.

— Сега Люсил, Джейкъб и аз ги защитаваме.

— Не допускай това да се случи, Харолд — настоя Фред. — Умолявам те.

— Не мисля, че имам какво повече да кажа — отговори Харолд.

После също погледна към тялото на Джим.

— Можеш ли да си представиш какво ще трябва да обяснявам, ако той изведнъж се надигне точно сега и ме попита как, по дяволите, просто съм ги предал на теб? Представям си, ако Люсил лежеше там… — Погледна към жена си. — Не — поклати глава.