Джейсон Мотт - Завърналите се

В сиянието на изгарящата му къща, с Фред Грийн на верандата до него, който превързваше с ризата си раната от нож, Харолд се опита да овладее положението.

— Това е достатъчно, мисля — заяви Харолд, когато гърмът на пушката утихна.

— Фред? Фред, добре ли си? — извика един от нападателите. Звучеше като Кларънс Браун.

— Не, не съм добре! — отвърна му Фред. — Намушкан съм.

— Сам си е виновен — възрази Харолд.

Кръвта от носа заливаше устата му, но той не можеше да я избърше, защото ръцете му трябваше да са сухи, за да се справят с пушката, а вече бяха изцапани с кръвта на Фред Грийн.

— Защо сега не си отидете у дома?

— Фред? — изкрещя Кларънс.

Беше трудно да се чуе през трясъците от горящата къща. От всяка пукнатина и процеп на къщата излизаше пушек и се издигаше като огромен тъмен стълб към луната.

— Кажи ни какво да правим, Фред!

— Кони? — повика Харолд.

— Да? — дойде отговор от кабината на пикапа. Гласът й беше тих, сякаш говореше през тапицерията на стария пикап.

— Вземай пикапа и изчезвай оттук — нареди Харолд.

Не сваляше очи от мъжете с пушките, докато говореше. След миг двигателят на пикапа изръмжа.

— Ами вие? — извика Кони.

— Ние ще се оправим.

Кони Уилсън взе децата и мъртвия си съпруг и потегли с боботене в нощта, без да каже нищо друго, дори без да погледне назад, доколкото забеляза Харолд.

— Добре — промърмори тихо Харолд. — Добре.

Искаше му се да им каже да се погрижат за Джим, но това, изглежда, се подразбираше. А и счупеният нос го болеше адски, а жегата от изгарящата му къща ставаше непоносима. Затова той само изсумтя и си избърса кръвта от устата с опакото на ръката.

Кларънс и другите въоръжени мъже изгледаха как пикапът си тръгва, но продължиха да държат пушките си насочени към Харолд. Ако Фред им беше казал да постъпят другояче, те щяха да го направят, но техният водач мълчеше, докато неуверено се надигаше на крака.

Харолд завъртя пушката към него, когато той се изправи.

— Дяволите да те вземат, Харолд — изруга Фред.

Направи крачка към Харолд и пушката.

— Де да можеше — изръмжа Харолд и насочи цевта към гърлото му. — Люсил? — извика той. — Джейкъб?

И двамата лежаха неподвижно, като закръглено хълмче на повърхността на земята. Люсил все още закриваше момчето.

Харолд имаше да каже още нещо, може би нещо, което да придаде смисъл на всичко това, макар да беше твърде късно за смисъл, но дробовете му не искаха да участват. Бяха препълнени с режеща като бръснач кашлица, която се опитваше да го завладее още от боричкането. Сякаш голям тъмен балон се издуваше вътре в него.

— Тази къща ще те опече — предупреди Фред.

Жегата от пламъците беше непоносима. Харолд знаеше, че скоро ще трябва да се премести, ако планираше да живее, но тази проклета кашлица вътре в него напираше да се изтръгне с рев и да го запрати като топка в безсъзнание на земята.

Какво щеше да стане с Джейкъб тогава?

— Люсил? — извика Харолд още веднъж.

Тя пак не му отговори. Ако можеше само да чуе гласа и, помисли си той, би повярвал, че всичко щеше да бъде наред.

— Махай се — Харолд мушна с края на цевта Фред.

Фред го послуша и започна бавно да се отдръпва.

Всичко го болеше, когато Харолд започна да се изправя.

— Исусе — изпъшка той.

— Държа те — обади се Джейкъб, оказал се изведнъж там, върнал се изведнъж при него.

Той помогна на баща си да стъпи на крака.

— Къде е майка ти? — прошепна Харолд. — Добре ли е?

— Не — отговори Джейкъб.

За по-сигурно Харолд продължи да насочва пушката към Фред и държеше Джейкъб зад себе си, в случай че Кларънс и другите момчета с пушките при пикапите си изпуснеха нервите.

— Люсил? — извика Харолд.

Джейкъб, Харолд, Фред Грийн и пушката на Фред Грийн слязоха с куцукане от верандата и тръгнаха заедно през двора. Фред вървеше, притиснал с ръце корема си. Харолд пристъпваше настрани, като рак, с Джейкъб в сянката му.

— Добре — изхриптя Харолд, когато се отдалечиха достатъчно от къщата.

После свали пушката.

— Предполагам, че приключихме тук.

Пушката падна, но не защото Харолд я хвърли, а защото кашлицата — проклетото скално свлачище от болка вътре в него — най-накрая се освободи. Бръсначите се забиха в дробовете толкова болезнено, колкото очакваше. Проблясъците отново се появиха пред очите му. Земята се надигна и го зашлеви през лицето. Мълнии се изсипаха върху него, мълниите и гръмотевиците на кашлицата, които сякаш разкъсваха тялото на Харолд с всяко разтърсване. Нямаше сили даже и да изругае. А от всичко, което би могъл да направи, вероятно само от ругатните щеше да се почувства по-добре.