Джейсон Мотт - Завърналите се

Но им беше отредено кратко време заедно, в живота винаги ставаше така, а той не знаеше как се бе случило всичко това. Знаеше, че целият свят е изплашен, че целият свят се чуди как така се завръщат мъртвите, колко объркващо беше за всички. Спомни си как агент Белами го питаше какво помни от преди да се събуди в Китай — какво помни от междинното време.

Но истината беше, че всичко, което си спомняше, бе тих, далечен звук, като музика. И това беше всичко. Така деликатен спомен, че не бе сигурен дали е истински. Чуваше музиката през всяка секунда от живота си след завръщането. Шепот, който сякаш го викаше. А не беше ли станал малко по-силен напоследък? Като някакъв призив. Той се чудеше дали не бе същата музика от съня на майка му. Чудеше се дали тя чуваше музиката сега, когато беше починала, тъничката, крехка музика, звучаща понякога като семейство, което се смее заедно.

Всичко, което Джейкъб знаеше със сигурност, бе, че тъкмо в този миг той беше жив, беше с майка си и искаше повече от всичко тя да не се страхува, когато затвори очи, когато времето им заедно най-накрая приключи.

„Аз съм жив засега“, едва не произнесе, докато тя умираше, но видя, че тя вече не се страхува. Каза само:

— Обичам те, мамо.

И това бе всичко, което имаше значение.

После заплака заедно с баща си .

Старият пикап криволичеше по магистралата. Двигателят кашляше. Спирачките скърцаха. Целият се разтърсваше на всеки завой. Но още беше жив.

— Само няколко мили остават — подхвърли Харолд, който се бореше с волана, докато вземаха завой.

Джейкъб се взираше мълчаливо през прозореца.

— Радвам се, че се махнахме от тази църква — продължи старецът. — Още малко време там и се кълна, че щях да се покръстя… да се покръстя или да започна да стрелям.

Той се засмя на себе си.

— Или може би едното щеше да доведе до другото.

Момчето пак не каза нищо.

Вече почти бяха стигнали до къщата. Пикапът подскачаше по черния път и плюеше синкав дим от време на време. На Харолд му се искаше да обвини за лошото състояние на пикапа това, че беше прострелян, но всъщност не бе така. Пикапът просто беше стар и уморен, на ръба да се разпадне. Прекалено много мили бе навъртял. Зачуди се как Люсил беше успяла да го използва през всички тези месеци, как Кони го бе подкарала онази нощ. Би и се извинил, ако можеше. Но Кони и децата вече ги нямаше. Никой не ги бе виждал от нощта, в която Люсил умря. Пикапът на Харолд беше открит край магистралата на следващия ден, паркиран накриво, сякаш бе спрял сам, без човек зад волана.

Сякаш семейство Уилсън бяха слезли и изчезнали, което не беше нещо нечувано тези дни.

— Ще стане по-добре — заяви Харолд, когато най-накрая спряха на двора.

На мястото на къщата имаше само дървен скелет. Основата се бе оказала достатъчно здрава. Когато парите от застраховката дойдоха и Харолд нае работници да я възстановят, те успяха да запазят почти всичко от фундамента.

— Всичко ще бъде както си беше — увери сам себе си Харолд.

Паркира пикапа в края на алеята и изгаси мотора. Старият „Форд“ въздъхна.

Джейкъб не проговори и докато вървеше с баща си по прашната пътека. Беше октомври. Жегата и влажността бяха отминали. Баща му изглеждаше много стар и много уморен след смъртта на Люсил, помисли си момчето, макар с всички сили да се опитваше да не изглежда стар и уморен.

Люсил бе погребана отпред под дъба, там, където преди беше верандата. Харолд отначало искаше да я погребе в гробището, но имаше нужда да бъде близо до нея. Надяваше се, че тя ще му прости.

Момчето и баща му спряха пред гроба. Харолд клекна и прокара пръсти по земята. После измърмори нещо под носа си и си тръгна.

Джейкъб се задържа.

Възстановяването на къщата вървеше по-добре, отколкото на Харолд му се искаше да признае. Въпреки че все още представляваше само скелет, вече можеха да се различат кухнята, дневната, спалнята на горния етаж. Гредите щяха да бъдат нови, но основата все още си бе старата, както някога.

Нищо нямаше да бъде такова, каквото беше преди, както бе казал на Джейкъб, но все пак щеше да бъде така както трябваше да бъде.

Той остави момчето да стои край гроба на Люсил и продължи към купчината отломки зад къщата. Огънят беше оставил само отломки и каменната основа. Строителите бяха предложили да изхвърлят боклука, но Харолд ги бе спрял. Идваше почти всеки ден и се ровеше в пепелта и останките. Не знаеше какво търси, но беше сигурен, че ще разбере, когато го намери.