За теб е по-зле. Знам го. Този кръст, който изниква навсякъде из къщата. Този път го намерих на верандата до стола ти. Вероятно си заспал с него в ръка, както правиш винаги. Може би дори не си разбрал.
Мисля, че се страхуваш от него. Не би трябвало.
Вината не беше твоя, Харолд.
Каквито и шантави мисли да ти идват в главата заради този кръст, вината не е твоя. Откакто Джейкъб отиде на небето, ти носиш този кръст по същия начин, както Исус е носил своя. Но дори и той е бил освободен от него.
Остави го, Харолд. Пусни го.
Той не е нашият син. Знам това. Нашият син умря в онази река, докато ловеше малки дрънкулки като този кръст тук. Умря, докато играеше играта, на която баща му го научи да играе, а ти не можеш да си го простиш. Спомням си колко щастлив беше, когато вие двамата ходихте до реката и се върнахте с това. Сякаш беше нещо вълшебно. Ти седеше там на верандата с него и му каза, че светът е пълен с тайни неща като това. Каза му, че всичко, което трябва да направи душата, е да ги търси и винаги ще ги намира. Ти бе само на двайсет и няколко, Харолд. Той беше първото ти дете. Не би могъл да знаеш, че ще ти повярва. Не би могъл да знаеш, че ще се върне сам там долу и ще се удави.
Не знам откъде се взе това дете, този втори Джейкъб. Но честно казано, не ме е грижа. Той ни даде нещо, което никога не бяхме мислили, че можем да имаме отново: шанс да си спомним какво е любовта. Шанс да простим на самите себе си. Шанс да разберем дали все още сме хората, които бяхме, когато бяхме двама млади родители и се надявахме и се молехме никога да не се случи нищо лошо с нашето дете. Шанс да обичаме без страх. И шанс да простим на самите себе си.
Остави го, Харолд.
Обичай го. После го пусни.
Всичко беше като в мъгла. Харолд стисна малкия сребърен кръст в дланта си и се засмя.
— Добре ли си? — попита Белами.
Харолд отговори само с още смях. Сгъна писмото и го скри до гърдите си. Когато се обърна да погледне към гроба на Люсил, Джейкъб бе изчезнал. Харолд огледа двора, но момчето не беше там. Нямаше го и сред гредите на къщата. Нямаше го и в пикапа.
Харолд изтри очите си и се обърна на юг, към гората, която стигаше до реката. Може би беше само случайност или може така бе писано да стане. Така или иначе, той зърна за миг момчето в блясъка на залязващото слънце.
Още преди месеци, когато наредиха на Завърналите се да не излизат от домовете си, Харолд бе казал на жена си, че нещата ще станат болезнени след това. Беше се оказал прав. Бе разбрал и че това ще ги нарани. През цялото време Люсил така и не беше повярвала, че Джейкъб е нейният син. Но през цялото време Харолд знаеше, че е той. Може би беше така за всички. Някои хора заключваха вратите на сърцата си, когато загубеха някого. Други държаха вратите и прозорците отворени, оставяха спомените и любовта да преминават свободно. И може би така трябваше да бъде, помисли си Харолд.
Такива неща се случваха навсякъде.
Дванайсет години след като майка ми почина, аз едва си спомням звука на гласа и. Шест години след смъртта на баща ми единствените гледки с него, които съм в състояние да си припомня, са от финалните месеци преди последния му дъх. Спомени, които бих искал да забравя.
Такива са правилата на паметта, когато загубиш някого. Някои моменти остават, а други изчезват напълно.
Но фантазията е нещо друго.
През юли, няколко седмици след годишнината от смъртта на майка ми, я сънувах. Сънят беше прост: прибрах се от работа, а тя бе там, седеше на масата за вечеря и ме чакаше. През целия сън само си говорихме. Разказвах и за университета и въобще за живота си след нейната смърт. Тя ме попита защо още не съм улегнал и не съм създал семейство. Дори и след смъртта си майка ми се опитваше да ме ожени.
Споделихме нещо, което за мен е възможно само в сънищата: разговор между майка и син.
Този сън не ме напускаше в продължение на месеци. Когато нощем заспивах, се надявах да го преживея отново, но никога не се получи. Не след дълго поканих приятел на обяд и му разказах за моите емоционални притеснения. Разговорът вървеше както става при стари приятели: криволичещ, шеговит на моменти, но в крайна сметка възстановителен. Някъде към края на обяда, когато разговорът замираше, моят приятел попита: „Можеш ли да си представиш, че тя наистина се е върнала, само за една нощ? Ами ако не е само тя? Ами ако се случи и с други хора?“ „Завърналите се“ се роди на този ден.
Трудно е да се обясни в какво се превърна за мен „Завърналите се“. Всеки ден, в който работех върху ръкописа, се борех да реша определени въпроси. Въпроси от общата физика, въпроси на дребните детайли и крайните резултати. Трябваше да се преборя с най-основните: откъде идват Завърналите се? Какво са те? Истински ли са? На някои от тези въпроси беше лесно да се отговори, но други бяха парализиращо неуловими и така стигнах до един момент, в който почти се отказах и спрях да пиша.
Читать дальше