Джейсон Мотт - Завърналите се

Фред вдигна пушката от земята. Издърпа затвора, за да се увери, че има патрон в цевта.

— Мисля, че това, което ще се случи сега, е по твоя вина — заяви Фред.

— Остави момчето да бъде чудо — успя да изрече Харолд.

Смъртта бе дошла. Но Харолд Харгрейв беше готов за нея.

— Не знам защо тя не се върна — заговори Джейкъб, а Харолд и Фред Грийн примигнаха, сякаш той току-що бе изникнал пред тях. — Вашата съпруга — обърна се той към Фред. — Спомням си я. Беше красива и можеше да пее.

Лицето на осемгодишното момче се изчерви под кестенявата му рошава коса.

— Аз я харесвах. Харесвах и вас, господин Грийн. Подарихте ми въздушен пистолет, а тя обеща да пее за мен, когато дойдете у дома на моя рожден ден.

Светлината от горящата къща обливаше лицето му. Очите му сякаш искряха.

— Не знам защо тя не се върна като мен — поклати глава Джейкъб. — Понякога хората си отиват и не се връщат.

Фред си пое дъх и го задържа в дробовете си, а цялото му тяло се стегна, сякаш този дъх щеше да го пръсне, сякаш беше последният му и съдържаше всичко. После издаде влажен задавен звук, свали пушката с въздишка и се разплака, точно там, пред момчето, което по някакво чудо се бе върнало от мъртвите, но не беше довело жена му със себе си.

Падна на колене като някаква странна, разкривена купчина.

— Махай се оттук. Просто… просто тръгвай — въздъхна той. — Просто ме остави, Джейкъб.

После остана само пращенето на горящата къща. Само плачът на Фред. Само лекото хриптене на Харолд под тъмната струя от пепел и дим, която се издигаше толкова високо, че беше като дълга тъмна ръка, протягаща се както майка се протяга към дете, както съпруг се протяга към съпруга.

Люсил гледаше нагоре към небето. Виждаше луната с ъгълчето на окото си, сякаш тя я напускаше или може би я повеждаше. Беше невъзможно да се каже кое от двете.

Харолд дойде и коленичи до нея. Беше благодарен, че земята бе мека и че тук кръвта не изглеждаше толкова червена, колкото той знаеше, че всъщност беше. В играещата светлина на горящата къща кръвта бе само тъмно петно и той можеше да си представи, че е нещо друго.

Тя дишаше, но едва-едва.

— Люсил? — прошепна Харолд, почти допрял устни до ухото й.

— Джейкъб — повика тя.

— Той е тук — каза Харолд.

Тя залюля глава. Очите й се затвориха.

— Няма нищо — успокои я Харолд.

Той избърса кръвта от лицето си, внезапно осъзнал как изглежда, покрит с кръв, сажди и мръсотия.

— Мамо? — повика я Джейкъб.

Очите й се отвориха.

— Да, миличък? — прошепна Люсил.

Белите й дробове изхриптяха.

— Всичко е наред — усмихна се Джейкъб.

Той се наведе и я целуна по бузата. После легна до нея и сложи глава на рамото и, сякаш тя не умираше, а само задремваше под звездите.

И Люсил се усмихна.

— Всичко е наред — повтори тя.

Харолд избърса очите си.

— Дявол да те вземе, жено. Нали ти рекох, че хората не струват нищо.

Тя продължаваше да се усмихва.

Думите прозвучаха толкова тихо, че Харолд трябваше да се напрегне, за да ги чуе.

— Ти си песимист — заяви Люсил.

— Аз съм реалист.

— Ти си мизантроп.

— А ти си баптистка.

Тя се засмя. И мигът продължи сякаш безкрайно, тримата останаха прегърнати, свързани един с друг, точно както бяха преди всички тези години. Харолд стисна ръката и.

— Обичам те, мамо — каза Джейкъб.

Люсил чу сина си. После вече я нямаше.

В миговете след смъртта на майка си не беше сигурен дали е казал правилните думи. Надяваше се, че е така. Или най-малкото, надяваше се, че бе казал достатъчно. Майка му винаги знаеше какво да каже. Думите бяха нейното средство за вълшебства — думите и сънищата.

В сиянието на горящата къща, коленичил до майка си, Джейкъб се замисли какъв беше животът някога, преди онзи ден, когато той слезе до реката. Спомни си времето, което беше прекарал с майка си, когато баща му пътуваше по работа за по няколко дни и ги оставяше сами. Тя винаги бе по-тъжна, когато него го нямаше, знаеше Джейкъб, но дълбоко в себе си не можеше да отрече, че се наслаждаваше на моментите, които споделяха, когато бяха само двамата. Всяка сутрин сядаха един срещу друг на закуска и говореха за мечти и поличби и за своите очаквания за деня. Докато Джейкъб беше от онези хора, които се събуждат сутрин, неспособни да си спомнят какво са сънували през нощта, майка му можеше да си спомни всичко с ярки детайли. Винаги имаше вълшебство в сънищата и: невероятно високи планини, говорещи животни, лунни изгреви в странни цветове.