Джейсон Мотт - Завърналите се

Бяха изминали почти два месеца, а все още не го бе намерил. Но поне беше спрял цигарите.

Час по-късно нищо ново не бе намерено. Джейкъб все още беше на гроба на Люсил и седеше на тревата, свил крака към гърдите си и опрял брадичка на коленете си. Не помръдна, когато пристигна агент Белами. Нито пък реагира, когато Белами мина покрай него и каза „Здрасти“, без да спира, защото знаеше, че момчето няма да отговори. Така ставаше всеки път, когато идваше да види Харолд.

— Намери ли каквото търсиш? — попита Белами.

Харолд се изправи и поклати глава.

— Да ти помогна ли?

— Иска ми се да знаех какво търся — изръмжа Харолд.

— Това чувство ми е познато — каза Белами. — За мен бяха фотографиите. Снимките от детството ми.

Харолд изсумтя.

— Те още не са сигурни какво точно означава това или защо се случва — продължи агентът.

— Разбира се, че не са — въздъхна старецът.

Погледна към небето. Синьо. Чисто. Хладно. Изтри почернелите си ръце в панталоните.

— Чух, че било пневмония — подхвърли Харолд.

— Така беше — отговори Белами. — Също като първия път. Бе спокойна в края. Също като първия път.

— Всичко постарому ли е?

— Не.

Белами намести вратовръзката си. Харолд се радваше да види, че агентът пак носи костюмите си стегнато. Все още не беше успял да разбере как човекът цяло лято обличаше тези проклети неща и винаги изглеждаше добре, но към края Белами бе започнал да ходи раздърпан. Сега вратовръзката отново беше стегната около врата му. Костюмът му бе добре изгладен и безупречно чист. Нещата отново ставаха такива, каквито трябваше да бъдат, помисли той.

— Този път е добре — уточни Белами.

— Хм — изсумтя Харолд.

— Как вървят нещата в църквата? — попита агентът и заобиколи отломките.

— Горе-долу. — Харолд клекна пак и продължи да преравя пепелта.

— Чух, че пасторът се е върнал.

— Така е. Споменават със съпругата му за осиновяване на деца. Щели най-накрая да се опитат да станат истинско семейство — отвърна Харолд.

Краката му бяха схванати. Беше стоял клекнал и коленичил и бе изцапал коленете си, също като вчера, онзиден, предишния и по-предишния ден.

Белами погледна към Джейкъб — още седнал край гроба на майка си.

— Съжалявам за всичко това — въздъхна агентът.

— Вината не е твоя.

— Това не значи, че не мога да съжалявам.

— В такъв случай, предполагам, трябва да кажа, че и аз също съжалявам.

— За какво съжаляваш?

— За каквото и да е.

Белами кимна.

— Той ще си тръгне скоро.

— Знам — каза Харолд.

— Стават такива отнесени. Поне това наблюдаваме в Бюрото. Не във всички случаи. Понякога просто се изправят и сякаш се изпаряват, но обикновено стават отчуждени, мълчаливи в дните, преди да изчезнат.

— Така казват и по телевизията.

Харолд се бе заровил до лакти в останките на къщата. Ръцете му бяха сиво-черни от саждите.

— Ако това е някаква утеха — започна Белами, — обикновено ги намират в гробовете им. Сложени са обратно… каквото и да означава.

Старецът не отговори. Ръцете му се движеха от само себе си, сякаш бяха все по-близо до онова, което отчаяно търсеше. Пръстите му се набождаха на стърчащи пирони и трески от дърво, но той не спираше. Белами наблюдаваше как копае.

Продължи така сякаш безкрайно. Накрая агентът свали сакото си, коленичи в пепелището и зарови с ръце. Двамата мъже не разговаряха. Само копаеха за нещо неизвестно.

Когато Харолд го намери, веднага разбра защо го търсеше. Беше малка метална кутия, обгоряла до черно от жегата, пламъците и саждите на разрушената къща. Ръцете му се разтрепериха.

На запад слънцето залязваше. Ставаше хладно. Тази година зимата щеше да дойде рано.

Харолд отвори кутията, бръкна в нея и извади писмото на Люсил. Малък сребърен кръст падна в пепелта. Старецът въздъхна и се опита да овладее ръцете си. Писмото бе доста обгоряло, но повечето думи си бяха още там, написани от тясната елегантна ръка на Люсил.

… този обезумял свят? Как би трябвало да реагира една майка? Как би трябвало да се справи бащата? Знам, че ти идва твърде много, Харолд. Има моменти, когато мисля, че е твърде много и за мен. Моменти, в които ми се иска да го заведа обратно при реката, където почина нашето момче.

Преди много време се страхувах, че ще забравя всичко. После се надявах, че ще успея да забравя всичко. Нито едно от двете не изглеждаше много по-добро от другото, но и двете ми се струваха по-добри от самотата, Бог да ми прости. Знам, че Той има план. Той винаги има план. И знам, че е твърде голям за мен. Знам, че е твърде голям и за теб, Харолд.