Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Ако всичко се променеше, бих могла да си имам мой собствен дом, мажа къща с градина с рози, които нямаше да загинат поради липса на тор, и плодови дръвчета в двора — манго и мамея, от които щях да правя млечни шейкове, защото млякото вече щеше да се продава свободно и всички щяхме да можем да си купуваме колкото искаме.

Ако всичко се променеше, бих могла да открия магазин, в който да продавам риба и всякакви колбаси и… Как се казваха онези цилиндрични меса, които приличаха на препържен бекон, но не бяха толкова тъмни? Да видя дали ще си спомня! Шунка? Не. Гърди? Също не. Кървавица? Точно така!… И много кървавица, и скариди, и лангусти и щях да ги продавам евтино, така че всички да могат да купуват и децата никога да не страдат от анемия.

Ако всичко се променеше, щях да мога да си купувам дезодоранти, от онези, които миришат на трева и цветя и когато се пръскаш с тях, са толкова студени и освежаващи, че се чувстваш като Грейс Кели, обгърната в тюлове.

Ако всичко се променеше, щях да посетя Далай Лама и щях да го помоля да ми каже като на съмишленик истината за прераждането, за да видя дали съм сторила нещо лошо в някой предишен живот и да проверя дали следващият ми ще бъде по-лек.

Ако всичко се променеше, щях да отида веднага в музея „Прадо“, за да видя „Менините“, които една моя приятелка видя, когато замина за чужбина и поиска политическо убежище. За малко щяла да припадне, получила синдрома на Стендал — това е потресът, в който човек изпада, когато види прочуто произведение на изкуството.

Ако всичко се променеше, щях да си купя всяка книга, която прочетох скришом, и щях да имам пълните произведения на Варгас Льоса и на Милан Кундера, и на Мануел Пуиг, и на Анаис Нин, и на Мухика Лаинес, и цялата поредица еротични класици от „Вертикална усмивка“, от „Акал“ и „Ръцете на Лукас“.

Ако всичко се променеше, щях да отида в Египет и щях да копая между краката на сфинкса, за да видя какво има в онази загадъчна камера, която така и не успяват да отворят и която според Едгард Кейс крие тайни, способни да променят историята, и да разбера дали е вярно това, което говорят за Куба — че е наследила кармата, оставена от атлантите, и затова сме в това положение, докато не изкупим всичките си грехове, но ако се държим добре, някой ден островът ще се превърне в рай.

Ако всичко се променеше…

Така продължихме през останалата част от пътя, като си мечтаехме за невъзможни неща, които не решаваха нищо, но бяха добър начин да се освободиш от напрежението и да избегнеш стреса. След тези игри винаги вярвам, че светът е по-хубаво място. Чувствам се така, сякаш съм изпила коктейл с диазепам.

Мавърката се приближи до леглото, където синът й упорито дъвчеше една калъфка, и му пъхна шишето с биберона в устата. Той започна да го смуче и тя се почувства щастлива.

— Добре че родих скоро.

Нубия я погледна с недоумение.

— Защо?

— Помниш ли Паула, съседката ми?

— Да.

— Близнаците й навършиха седем години миналата седмица и изгубиха правото на мляко. Паула направо е откачила. Вчера ми призна, че смята да спи с управителя на един магазин, за да й дава по два-три литра седмично.

Положението се беше влошило. Потискащата жега, социалното недоволство и епидемиите, дължащи се на недохранване, присъстваха неизменно в ежедневието. Както винаги обаче, всичко това се случваше под сурдинка. Така или иначе хората продължаваха да живеят по някакъв начин.

Всеки следобед Нубия и приятелката й сядаха на приказки, защитени от влажните и хладни стени на стаичката, в която живееше Мавърката. Този следобед обаче бяха решили да нарушат рутината и отидоха в сградата, където живееше Нубия.

— Ако поне излизах с някой мъж — оплака се Нубия, — щях да имам известна утеха.

— Мъже с лопата да ги ринеш.

— Да, но моят вкус е особен.

— Твоят случай е достоен за изследване — Мавърката замълча, за да оправи биберона на момченцето. — Ако някога ми хрумне да уча психология, ще те използвам за дипломната си работа.

— Не преувеличавай. Тази страна е пълна с къде по-странни от мен жени.

Над града се разнесе далечна гръмотевица. Вятърът почти незабележимо се промени и слънчевата светлина избледня.

— Колко е часът? — попита Мавърката.

— Шест и петнайсет — отвърна Нубия, надниквайки под леглото, откъдето се разнасяше дрезгавото тиктакане на стария будилник.

— Толкова е рано, а вече съм гладна.

— Е, днес мога да ти предложа само последното изобретение — бифтек от кора на грейпфрут. Ако искаш, ще ти дам рецептата.