Даина Чавиано - Мъжът, жената и гладът

Тя се разсмя.

— Отиваме ли в „Копелия“?

Хилберто я погледна с изненада.

— В „Копелия“?

— Стига поканата ти да е още в сила.

Той продължи да я гледа, но почти веднага реагира.

— Още е в сила.

Изобщо не разбираше тази жена.

Още един неудачник. Още един недоволен от живота. Още един, който може би заслужаваше доверието й. Може би. Не успя да избегне употребата на това заклинание. Тези може би, с които сме израснали, са коренът на несигурността ни. В действителност никога не се осмеляваме да направим каквото и да е, защото нещата може да станат още по-зле, отколкото са, и така живеем, с тези може би, надвиснали над главите ни като меча на някакъв шизофреничен Дамокъл.

При все това трябва да бъда предпазлива. Не че Хилберто изглежда опасен, по-скоро прилича на готин тип. Само че съм станала истинска параноичка. Бях вече такава и преди да родя, но сега съм параноичка през цялото време. Разумът ми се крепи на тънка нишка. Оцелявам благодарение на дребните неща, които нарушават рутината, като разходките ми с Хилберто. Разведряват ме. Сега знам, че постъпих добре, като приех поканата му за концерта — първото ни официално излизане. Оттам отидохме в „Копелия“, рая на сладоледите… Или поне беше такъв преди години. Най-невероятните сладоледи се появиха там, както и най-екзотичните комбинации — портокалово-ананасов (с парченца от тези плодове), леден кокос (истински оргазъм, сервиран в половинката от черупка на кокосов орех), карамелов (с вкус на сок от захарна тръстика), мускатов (със стафиди), сметанов с ром (предпочитан от любителите на алкохола), тути фрути (с цветен желатин), с канела (който подпомага менструацията)… Спомням си също за онези, които имаха неповторим вкус — на малц, праскова, кафе, бадем. Да не говорим за съчетанията, които възбуждаха и най-фригидната жена. Умирах за шоколадовите сладоледи — шоколадов с орехи, шоколадов с бадеми, шоколадов с малц, с парченца шоколад. Каква наслада! А специалитетите… „Туркино“ с ложето си от целувчен кейк, обградено от два сладоледени хълма. „Трите грации“, който се състоеше от три средни топки, увенчани със захарен фондан и залети със сироп. „Банана сплит“ (доста порно на вид), който съдържаше банан с две сладоледени топки. „Суеро“ — чаша със залят със сироп сладолед, толкова гъст, че човек с труд пъхаше лъжичката в него. „Копа Долита“, с крем карамел и две топки сладолед… Сега, когато се замисля, имаше безброй от тези комбинации с плод или сладко в средата, и две топки сладолед отстрани. Дали това не е било синдром на еротична фиксация?

Спомням си, че по време на следването си се запознах с един американец. Посещаваше острова, откакто бе изоставил живота си на хили и бе решил да опознае Третия свят. Обожаваше кубинските сладоледи и се кълнеше, че всеки път, когато опитвал мелбата с бадеми в „Копелия“, имал „пътуване“ без странични въздействия (бил се отказал от ЛСД-то преди единайсет години). След първата лъжичка обелваше очи, вдигаше лице към небето, а после започваше да издава едно непрекъснато „ммм“, което приличаше на хиндуистка мантра.

В тази сладоледена къща по едно време имаше над петдесет вида сладолед, но всичко това принадлежи на праисторията. Днес са останали едва четири-пет за кубинците, които трябва да сядаме долу, на масичките на открито, защото салоните горе са за чужденците. Там разнообразието е по-голямо, макар че не е като по време на златната епоха на кубинския сладолед.

Разбира се, опашката беше километрична. Чакахме два часа и половина, докато ни обслужат. Имаше шоколадов и с ванилия. Поръчахме си по една салата — пет топки с шапчици от захарен фондан и заливка със сироп, стичаща се в чинийката, по две вафлени тръбички. Имах късмет — сложиха ми три. Допускаха се само две, но понякога сервитьорките — от бързане или от умора — грешат.

После се разходихме по „Рампа“. Стигнахме до „Малекон“ и продължихме да вървим до Булеварда на пристанището. Чувствах се така, сякаш отново бях в гимназията. Не си спомням за какво разговаряхме — за всичко и за нищо. Какво удоволствие беше да забравиш къде живееш и дори как живееш.

Може би моят приятел хипи имаше право за това, че сладоледите в „Копелия“ са халюциногенни. Колко глупости изрекохме! Въпросът, който отприщваше бълнуването, беше: ти какво щеше да правиш, ако всичко беше различно? Загадката на моето поколение. Опитвала съм се много пъти да отговоря на този въпрос, но никога както онази вечер.