Том Перротта - Останалите

Центърът на Мейпълтън беше претъпкан от доброжелатели, улиците бяха осеяни с цветя, много от които бяха премазани от гумите на камионите и скоро щяха да попаднат под човешките крака. Солиден процент от зрителите бяха гимназисти, но дъщерята на Кевин, Джил, и най-добрата ѝ приятелка Ейми не бяха сред тях. Момичетата спяха непробудно, когато излезе от къщи, защото, както обикновено, бяха останали до много късно, и на Кевин сърце не му даваше да ги събуди, а му липсваше и твърдост да се разправя с Ейми, която упорито спеше с шорти и леки оскъдни потници, заради което той се чудеше накъде да гледа. Звънна вкъщи два пъти през последния половин час с надеждата, че телефонът ще ги събуди, но момичетата не вдигаха.

Той и Джил спореха заради парада от седмици по преувеличения полусериозен начин, по който се справяха с всички важни неща в живота си. Той я насърчаваше да участва в знак на почит към заминалата ѝ приятелка Джен, но тя остана непреклонна.

— Виж какво, тате, на Джен не ѝ пука дали ще участвам, или не.

— Откъде знаеш?

— Джен я няма. Не ѝ пука за нищо.

— Може би — съгласяваше се той. — Ами ако е все още тук, а ние просто не можем да я виждаме?

Джил изглеждаше развеселена от тази възможност.

— Това ще е гадно. Тя вероятно размахва ръце около нас по цял ден и се опитва да привлече вниманието ни. — Тя оглеждаше кухнята, сякаш търсеше приятелката си. Заговаряше високо, достатъчно силно, за да я чуе и глух старец: — Джен, ако си тук, извинявай, че те игнорирам. Ще ни помогне, ако можеш да се прокашляш или нещо подобно.

Кевин сдържаше възражението си. Джил знаеше, че не му харесва да се шегува с липсващите, но като ѝ го кажеше за стотен път, нямаше да постигне нищо.

— Скъпа — казваше той тихо, — парадът е за нас, не за тях.

Тя се взираше в него с погледа, който беше усъвършенствала в последно време — абсолютно неразбиране, смекчено от едва доловим намек за женско снизхождение. Щеше дори да е сладко, ако все още имаше коса и не носеше толкова много очна линия.

— Кажи ми нещо — започваше тя, — защо това е толкова важно за теб?

Ако Кевин можеше да даде добър отговор на този въпрос, с радост щеше да го стори. Но истината беше, че наистина не знаеше защо има такова значение, защо просто не се откажеше от парада, както се беше отказал от всичко друго, за което се бореше през последната година: вечерния час, бръсненето на главата, доколко мъдро е да прекарва толкова много време с Ейми, купоните по време на срока. Джил беше на седемнайсет. Той разбираше, че тя безвъзвратно се е отдалечила от неговата орбита и ще прави каквото си иска и когато си иска, независимо от желанията му.

И все пак Кевин наистина искаше тя да е част от парада, да демонстрира по някакъв начин, че все още признава изискванията на семейството и общността, че все още обича и уважава баща си и би направила това, което ще го ощастливи. Тя разбираше ситуацията абсолютно ясно — той знаеше това — но по някаква причина не можеше да се принуди да му сътрудничи. Това, разбира се, го наскърбяваше, но целият гняв, който чувстваше към дъщеря си, винаги се съпътстваше от автоматично извинение, лично признаване на всичко, през което тя бе преминала, и на това, колко малко бе по силите му да ѝ помогне.

Джил беше очевидец и не му беше нужен психолог, за да му е ясно, че ще се бори с това до края на живота си. Тя и Джен бяха заедно на четиринайсети октомври, две нахилени млади момичета на кушетката, които ядяха претцели и гледаха клипове в Ютюб на лаптопа. И после, за един миг, колкото е нужно да щракнеш с мишката, едната от тях я нямаше, а другата пищеше. Хората продължаваха да изчезват пред очите ѝ през следващите месеци и години, макар и не толкова драматично. По-големият ѝ брат замина за колежа и никога не се върна у дома. Майка ѝ напусна къщата и даде обет за мълчание. Остана само баща ѝ, объркан мъж, който се опитваше да помогне, но никога не успяваше да намери правилните думи. И как можеше, когато бе също толкова загубен и неразбиращ като нея.

Кевин не беше изненадан, че Джил е ядосана или депресирана, или че се бунтува. Тя имаше пълно право на това, че и повече. Единственото, което го изненадваше, бе, че тя все още е там, че все още споделя къщата с него, макар че можеше лесно да избяга с Босоногите или да се метне на един автобус към непознати територии. Много деца го правеха. Тя изглеждаше различно, разбира се, гологлава и обсебена, като че ли искаше и абсолютно непознатите да разберат точно колко зле се чувства. Но понякога, когато се усмихваше, Кевин имаше чувството, че дълбоко в нея същността ѝ все още е жива, все още е мистериозно непокътната въпреки всичко. Точно тази друга Джил, в която никога не бе получила шанса да се превърне, той се надяваше да открие на закуска тази сутрин, а не истинската, която познаваше твърде добре, момичето, свито на леглото, след като се беше прибрало твърде пияно или надрусано, за да се постарае да си махне грима.