Том Перротта - Останалите

Бързо осъзна, че тревогите му са безпочвени. От зрителите се разнесе шъткане, докато Нора прочистваше гърлото си и преравяше бележките си. Тя, както и жените, които бяха загубили всичко, страдаше и това страдание ѝ осигуряваше авторитет. Не беше нужно да печели нечие внимание или уважение.

На всичкото отгоре Нора се оказа и много естествена. Тя говореше бавно и ясно — като по учебник, който изненадващо голям брой говорители бяха пропуснали — с точно премерено запъване и колебание, за да не изглежда твърде заучено. В нейна полза беше и че е привлекателна жена — висока и пропорционална, с нежен, но съчувствен глас. Като повечето от аудиторията ѝ и тя беше в ежедневно облекло и Кевин откри, че се взира твърде жадно в сложните шевове на задния джоб на джинсите ѝ, чиято прилепналост рядко срещаше в официалната си работа. Той забеляза, че тя има изненадващо младежко тяло за трийсет и пет годишна жена, родила две деца. Загубила две деца , напомни си и се насили да държи брадичката си високо и да се фокусира върху нещо по-уместно. Последното, което искаше да види на корицата на „Мейпълтънски вестник“, беше цветна фотография на кмета, отправил влюбен поглед в задника на скърбяща майка.

Нора започна, като каза, че първоначално си представяла речта си като прослава на най-добрия ден в живота ѝ. Въпросният ден бил няколко месеца преди четиринайсети октомври, по време на семейна ваканция в Джърси. Не било станало нищо особено, нито тя можела да осъзнае напълно щастието си по това време. Осъзнаването дошло едва по-късно, след като съпругът и децата ѝ били изчезнали и тя разполагала с предостатъчно безсънни нощи, за да оцени онова, което е изгубила.

Бил прелестен летен ден, разказа тя, топъл и свеж, но не толкова горещ, че да се налага да мислиш непрестанно за крема против изгаряне. По някое време сутринта децата ѝ — Джереми, на шест, и Ерин, на четири, които нямаше да пораснат повече — започнали да правят пясъчен замък с тържествения ентусиазъм, който децата понякога прилагат към най-незначителните задачи. Нора и съпругът ѝ Дъг седели наблизо на одеяло, държали ръцете си, гледали как сериозните малки работници тичат до водата, пълнят пластмасовите си кофички с пясък и после се тътрят обратно, а клечестите им ръце се опъват под тежкия товар. Децата не се усмихвали, но лицата им излъчвали радостна решителност. Крепостта, която строели, била изненадващо голяма и сложна и завършването ѝ им отнело часове наред.

— Бяхме взели камерата, но по някаква причина не се сетихме да я включим — продължи тя. — Сега съм дори доволна. Защото, ако имахме запис на този ден, просто щях да го гледам през цялото време. Щях да живея пред телевизора и да го превъртам до безкрай.

По някакъв начин обаче споменът за онзи ден я накарал да си спомни и за друг ден, една ужасна събота през миналия март, когато цялото семейство било на легло от стомашен вирус. Сякаш всеки път когато се извърнела, някой друг повръщал, и то невинаги в тоалетната. Къщата воняла, децата виели, а кучето не спирало да скимти да го пуснат навън. Нора не можела да стане от леглото — тресяло я, ту потъвала, ту изплувала от делириума, а и Дъг не бил по-добре. За един кратък период следобеда си помислила, че може би умира. Когато споделила този страх със съпруга си, той просто кимнал и казал: „Добре“. Били толкова болни, че нямали сила дори да вдигнат телефона и да потърсят помощ. В някакъв момент вечерта, когато Ерин лежала между тях, с втвърдена от засъхнало повръщано коса, Джереми влязъл при тях и посочил през сълзи към крака си. Уди се изака в кухнята — казал той. — Уди се изака и аз стъпих в него.

— Беше адско — каза Нора. — Точно това си повтаряхме: Това е истински ад.

Разбира се, преодолели вируса. След няколко дни всички били отново здрави и къщата била горе-долу приведена в ред. Но от този ден те смятали семейния маратон по повръщане за най-ниската точка в живота си, за пълния разгром, който установил някои приоритети. Ако мазето се наводняло или Нора получела глоба за паркиране, или пък Дъг загубел клиент, те винаги си припомняли, че нещата може да са и много по-лоши.

— Е , казвахме си, поне не е толкова зле като онзи път, когато всички бяхме болни .

Някъде в този момент от речта на Нора Грешните отломки най-сетне се появиха, изникнаха накуп от рехавата горичка, която ограждаше западната страна на парка. Бяха може би двайсетина, облечени в бяло, вървящи бавно към сбирката. Първоначално изглеждаха като неорганизирана тълпа, но докато се приближаваха, започваха да формират хоризонтална линия. Конфигурацията им напомни на Кевин група за претърсване. Всеки от тях носеше парче от плакат с една-единствена нарисувана черна буква и когато се приближиха на един хвърлей разстояние от сцената, спряха и вдигнаха плакатите си над главите. Заедно, разкривената редица от букви съставяше думите: СПРЕТЕ ДА СИ ХАБИТЕ ДЪХА.