Том Перротта - Останалите

Може би някой друг щеше да сметне това за отегчително, но Джил не се оплакваше. Столът беше удобен, нямаше друго място, където би искала да бъде. Почувства се малко виновна, като си представи мисис Мафи, застанала на входната врата на Гинко стрийт, чудеща се какво е станало с новото им попълнение, но не достатъчно, че да направи нещо. Можеше да се извини утре, помисли си, или дори вдругиден.

„Срещнах се с едни приятели“, можеше да ѝ напише.

Или: „Има едно сладко момче, мисля, че ме харесва“.

Или дори: „Бях забравила какво е да се чувстваш щастлив“.

Къщата беше тъмна, когато Кевин отби по алеята. Изгаси двигателя и поседя няколко секунди, чудейки се какво изобщо прави тук, вместо да е в „Карпе Дием“ със съотборниците си и да празнува трудно спечелената победа. Беше си тръгнал само след една бира, а празничното му настроение бе помрачено от съобщението, получено от Джил: „При приятели съм. В случай че се чудиш, Ейми се изнесе. Каза да ти предам довиждане и благодарности за всичко“.

Беше отчасти облекчен — беше по-лесно да не бъде сериозен, да не се налага да я моли да си тръгне — но въпреки това новината го натъжи. Съжаляваше, че е станало по този начин, че той и Ейми нямаха възможност за още един сутрешен разговор на верандата. Искаше да ѝ каже колко много е харесвал компанията ѝ и да ѝ напомни да не се подценява, да не се примирява с някой, който не я заслужава, или да се задържа на работа, която не ѝ осигурява никакъв шанс за растеж. Но той вече ѝ беше казвал тези неща многократно и просто трябваше да се надява, че го е слушала, че думите му са попили в нея за времето, когато наистина ще са ѝ от полза.

Засега обаче просто трябваше да добави името ѝ в списъка от хора, за които го беше грижа и които бяха напуснали живота му. Получаваше се доста дълъг и в него имаше някои доста важни имена. С времето, помисли си той, Ейми вероятно щеше да му изглежда като бележка под линия, но точно сега липсата ѝ се усещаше много по-осезаемо, така сякаш заслужаваше цяла страница за себе си.

Излезе от колата и се отправи по алеята към пътеката от сини камъни, която беше първият голям проект на Лори, след като се преместиха в къщата. Отдели му седмици — избира камъните, планира извивките, изкопа, подравни и доизглади терена — и резултатът я беше изпълнил с вълнение и гордост.

Кевин поспря в края на ливадата, за да се полюбува на светулките, които се издигаха като искри от тучната трева, осветяваха нощта в серия от неравномерни удивителни и превръщаха познатия пейзаж на „Ловъл Терас“ в екзотичен спектакъл.

— Красиво — каза той и в същия миг осъзна, че не е сам.

Някаква жена седеше в края на предните стъпала, обърната с лице към него. Изглежда, държеше нещо в ръцете си.

— Извинете? — каза той. — Кой е там?

Жената тръгна към него бавно, почти величествено. Беше руса и слаба, и му напомняше за някой, когото познава.

— Добре ли сте? — попита той. — Мога ли да ви помогна?

Жената не отговори, но сега беше достатъчно близо, за да познае Нора. Бебето в ръцете ѝ беше напълно непознато, каквито бяха бебетата, когато ги видиш за първи път, преди да им дадеш име и да ги приветстваш в живота си.

— Виж какво намерих — каза му тя.

Смятам се за късметлия, че мога да благодаря на обичайните заподозрени — Елизабет Байър, Мария Маси, Дори Вайнтрауб и Силви Рабино — че бяха с мен в това Неочаквано заминаване и за напътствията им по пътя. Благодаря още на Мари, Нина и Люк за всеки един ден.

Holy — свят, свети (англ.). — Бел.прев.

Малък червен корвет, скъпа, ти си твърде бърза! (англ.). — Бел.прев.

Игра със зарове. — Бел.ред.

Казвам се Нора. Ти как се казваш? (фр.). — Бел.прев.