Том Перротта - Останалите

„Горката Мег — помисли си тя, докато поднасяше кърпичката към челото си. Почувства нещо мокро и лепкаво по хартията. — Горката смела Мег.“

Мъжът на пасажерското място продължаваше да ѝ подава кърпички, а шофьорът докосваше различни места на лицето си, за да ѝ покаже къде трябва да се избърше. Щеше да е по-лесно, ако просто се погледнеше в огледалото, но и тримата разбираха, че идеята не е добра.

Най-сетне шофьорът се извърна и запали колата, насочвайки я по „Лейкууд“ към булевард „Вашингтон“. Лори се отпусна на мястото си и затвори очи.

„Смела, смела Мег.“

След малко погледна през прозореца. Вече напускаха Мейпълтън и отиваха към Гифърд, вероятно се отправяха към Паркуей. Не знаеше какво следва после и не я интересуваше. Където и да беше крайната ѝ цел, щеше да отиде там и да чака края, своя и този на всички останали.

Не смяташе, че до него остава много.

Беемвето имаше вградено сателитно радио, което беше доста готино. Том бе опитал да го слуша няколко пъти, докато пътуваха от Кеймбридж, но трябваше да го пуска тихо, за да не притеснява бебето или да дразни Кристин. Сега можеше да го надуе, да преминава от старомоден хип-хоп през алтърнатив нейшън до носталгия по осемдесетте и Хеър метъл, ако почувства нужда от това. Избягваше канала „Джам Бенд“, тъй като сметна, че ще получи достатъчно от него, като стигне в Поконос.

Сега се чувстваше много по-малко разнебитен, отколкото беше на магистралата. Да избяга от Мейпълтън, беше трудната част. Продължаваше да се отдалечава от града, после губеше присъствие на духа и обръщаше в последната минута, за да провери бебето. Върна се три пъти, преди най-накрая да събере кураж да направи разрива, уверявайки сам себе си, че тя ще е добре. Беше я нахранил и преповил, преди да я остави, така че сметна, че вероятно ще спи два часа, а дотогава някой вече щеше да се е прибрал и щеше да се погрижи за нея или някой от съседите щеше да я чуе да плаче. Вероятно можеше да се обади на баща си от следващата спирка, за да му каже здрасти, все едно е съвпадение, просто за да се увери, че всичко е наред. Ако никой не му отговореше, можеше винаги да се обади на ченгетата от платен телефон и да съобщи анонимно за бебе, оставено на „Ловъл Терас“. Надяваше се да не се стига дотам.

В сърцето си беше напълно сигурен, че е взел правилно решение. Не можеше да остане в Мейпълтън, не можеше да се върне в тази къща, към този начин на живот, не и без Кристин. Но не можеше и да вземе бебето със себе си. Той не му беше баща и нямаше работа, нямаше пари, нямаше къде да живее. Щеше да е по-добре с баща му и Джил, ако решаха да го задържат, или с любящи приемни родители, които да му дадат сигурност и стабилен живот, какъвто Том не можеше да му осигури, не и ако не искаше да бъде абсолютно мизерен.

Може би той и Кристин щяха да се върнат в Мейпълтън един ден и да потърсят бебето, да създадат наново семейството, за което Том мечтаеше. Беше доста невероятно, знаеше това, и нямаше смисъл да изпреварва събитията. Сега просто трябваше да намери онзи фестивал и да се присъедини към Босоногите, танцуващи под звездите. Те бяха неговите хора, мястото му беше сред тях. Може би Кристин щеше да е там, а може би не. И в двата случая се очертаваше доста добър купон.

Джил седеше на малиновия сгъваем стол на партера и гледаше как топчето за пинг-понг прекосява масата. За двойка друсалки близнаците Фрост играеха с изненадващо умение и енергия, телата им бяха отпуснати и гъвкави, лицата им — изопнати от концентрация и контролирана агресия. Никой не издаваше и звук с изключение на случайно изсумтяване и безизразното съобщаване на резултата преди всеки сервис. Извън това се чуваше само хипнотичното тупкане на топката по масата и по ракетата отново и отново, и отново, докато някой от братята не се възползваше от случая и не се отдръпнеше за чудовищен удар, който другият по-често успяваше да отиграе.

В играта им имаше красива симетрия, сякаш в двата края на масата се движеше само един човек, който удряше топката към себе си в някакъв самоподдържащ се цикъл. С тази разлика, че един от играчите — Скот, онзи вдясно — непрестанно търсеше очите на Джил в затишието между залповете, мълчаливо разговаряйки с нея, давайки ѝ да разбере, че не е забравена.

„Радвам се, че си тук.“

„Аз също се радвам.“

Резултатът стана осем на осем. Скот пое дълбоко въздух и изпълни коварен въртелив сервис, разсичайки с ракетата си остър диагонал надолу. Адам бе хванат изненадващо, наведе се надясно, преди да разбере грешката си, и се хвърли по целия път през масата, за да направи неловък бекхенд, който произведе немощен висок удар, едва прехвърлил мрежата. После двамата с лекота възстановиха ритъма си, стабилното туп-туп-туп, бялото петно, прехвърчащо от едната оранжева ракета към другата.