Том Перротта - Останалите

Нора знаеше, че е нелепо да върви през целия град, за да предаде писмо, което можеше просто да пусне в пощенската кутия, но вечерта бе чудесна, а тя нямаше какво друго да прави. По този начин поне щеше да е сигурна, че писмото не се е загубило или е забавено от пощите. Щеше просто да го отметне в списъка си и да продължи със следващата задача. Това беше истинският смисъл на това упражнение — да прави нещо, да спре да отлага и да направи една малка, конкретна стъпка в правилната посока.

Да напусне града и да започне нов живот, се бе оказало по-голямо предизвикателство, отколкото бе очаквала. Миналата седмица получи маниакален пристъп на енергия — въодушевяващата визия на бъдещето ѝ като блондинка — но той се бе изтощил бързо, заместен от твърде познатата инерция. Не можеше да измисли ново име за новото си Аз, не можеше да реши къде иска да отиде, не се бе обадила на адвоката си или на брокера, за да уреди продажбата на къщата. Всичко, което правеше, беше да кара колелото си, докато краката не я заболят и пръстите ѝ не изтръпнат, а умът ѝ не се умореше дотолкова, че изоставяше борбата.

Мисълта за продажбата на къщата я препъваше. Трябваше да се отърве от нея, разбираше това, не само заради парите, но и заради психическата свобода, която щеше да получи, като я остави зад себе си, като рязка линия между преди и след. Но как можеше да го направи, когато тази къща бе единственият дом, който познаваха децата ѝ, първото място, на което щяха да идат, ако се върнеха някога. Тя знаеше, че те няма да се върнат, разбира се — или поне си мислеше, че знае — но това знание не я спираше да се измъчва, да си представя разочарованието и объркването, което биха почувствали — усещането за изоставеност — когато вратата се отвори от някакъв непознат, вместо от собствената им майка.

„Не мога да направя това“, мислеше си.

Едва този следобед бе стигнала до решение. Вместо да продава къщата, можеше да я даде под наем чрез агенция и да се увери, че някой знае как да се свърже с нея в случай на чудо. Не беше чистото скъсване, което си беше фантазирала — вероятно трябваше да продължи да използва собственото си име например, поне заради подробностите около наема — но беше компромис, с който можеше да живее. Утре сутрин щеше да отиде до „Сенчъри 21“ и да уреди подробностите.

Ускори темпото, докато се приближаваше към „Ловъл Терас“. Небето потъмняваше, нощта се движеше според ленивия си летен график. Софтболният мач на Кевин скоро щеше да свърши — тя бе проверила внимателно онлайн графика — и искаше да се е отдалечила достатъчно от квартала му по времето, когато щеше да се прибере. Нямаше желание да го вижда или да говори с него, не искаше да си припомня колко свестен човек е или колко много се наслаждава на компанията му. Нямаше какво да спечели от това, вече не.

Пред къщата се поколеба за момент. Никога преди не беше идвала — беше се държала настрани умишлено — и бе изненадана от големината ѝ, триетажна сграда в колониален стил, доста отдалечена от улицата, с леко наклонена ливада, достатъчно голяма, за да играеш ръгби на нея. Над главния вход имаше малък извит покрив, а до вратата бе поставена бронзова пощенска кутия.

„Хайде — каза си Нора, — можеш да го направиш.“

Беше нервна, докато крачеше по алеята и по павираната пътека към стъпалата. Беше едно да си фантазираш за изчезване, да оставиш приятелите и семейството зад гърба си, и съвсем друго да го осъществиш на практика. Да каже „сбогом“ на Кевин беше нещо реално, нещо, което не можеш да си вземе обратно.

„Повече няма да ме видиш“, беше написала в писмото.

Под арката имаше закачен фенер, но той не беше запален и пространството отдолу изглеждаше по-тъмно от останалия свят. Нора беше толкова концентрирана върху пощенската кутия, че не забеляза обемистия обект, положен на верандата, докато почти не се спъна в него. Ахна, когато осъзна какво е, после се наведе да го огледа по-отблизо.

— Съжалявам — каза тя. — Не видях, че си тук.

Бебето спеше в столче за кола, мъничко новородено с катеричи бузи, леко азиатски черти и мек черен мъх. От тялото му се носеше позната миризма, непогрешимият сладко-кисел аромат на новия живот. Близо до столчето имаше торба с памперси и надраскана бележка в задния джоб. Нора трябваше да присвие очи, за да я прочете: „Това малко момиче няма име. Моля ви, грижете се добре за нея“.

Тя се обърна към бебето. Неочаквано сърцето ѝ беше забило много бързо.