Том Перротта - Останалите

Болеше още повече да мисли как тя изплува от мъглата след седмица или може би месец, някъде по пътя, и открива, че най-лошото е минало, че отново може да се смее и да танцува, може би дори да тръгне с някакъв надрусан идиот. А къде щеше да е Том? У дома, в Мейпълтън с баща си и сестра си, зает с отглеждането на дете, което дори не беше негово, и все още тъгуващ по момичето, което го бе зарязало на някаква спирка в Кънектикът? Така ли щеше да свърши дългото му пътуване? Отново там, откъдето бе започнал, само че с мишена на челото и мръсен памперс в ръката?

Слънцето бе залязло, докато стигне до „Ловъл Терас“, но небето още сияеше в тъмносиньо над голямата бяла семейна къща.

— Какво да правя с теб, малко бебче? — попита той.

Не се колебай. Това беше първото правило. Краят на мъченика трябва да е бърз и безболезнен.

— Хайде — помоли я Мег.

Тя се бе облегнала на тухлена стена под външните стълби на началното училище „Бейли“, а гърдите ѝ се надигаха и спускаха в накъсано дишане. Дулото беше само на около сантиметър от слепоочието ѝ.

— Само секунда — каза Лори. — Ръката ми трепери.

— Всичко е наред — напомни ѝ Мег. — Правиш ми услуга.

Лори пое дълбока успокоителна глътка въздух. „Можеш да го направиш.“ Беше готова. Научи как да стреля с пистолета и честно беше изпълнила упражненията по визуализация, включени в инструкцията.

„Стисни спусъка. Представи си светкавица от златна светлина, която пренася мъченика право в рая.“

— Не знам защо съм толкова нервна — каза тя. — Взех двойна доза „Ативан“.

— Не мисли за това — напомни ѝ Мег. — Просто го направи и се махай.

Това беше мантрата на Лори цяла вечер, същината на задачата ѝ: „Направи го и се махай“. На ъгъла на „Елм“ и „Лейкууд“ щеше да я чака кола. Не знаеше къде ще я заведат, само това, че ще е далеч от Мейпълтън и на много спокойно място.

— Ще броя обратно от десет — каза ѝ Мег. — Не ме оставяй да стигна до едно.

Пистолетът беше малък и сребрист, с черна пластмасова дръжка. Не беше много тежък, но Лори използваше цялата си сила, за да го задържи стабилен.

— Десет… девет…

Тя се взря над рамото ѝ, за да се увери, че училищният двор е пуст. Когато пристигнаха, няколко млади момичета си разменяха клюки на люлките, но Лори и Мег ги гледаха, докато не си тръгнаха.

— Осем… седем…

Очите на Мег бяха затворени, лицето ѝ бе напрегнато в очакване.

— Шест…

Лори заповяда на пръста си да се раздвижи, но той не се подчини.

— Пет…

Беше преживяла всичко това, беше се откъснала от семейството и приятелите си, беше се отдръпнала от света, беше изоставила земните удоволствия и човешките привързаности. Беше напуснала съпруга си, бе изоставила дъщеря си, бе затворила устата си, беше се предала на Бог и на „Грешните отломки“.

— Четири…

Беше трудно, но го направи. Беше, като да протегнеш ръка и да изтръгнеш окото си, без обезболяващи, без съжаление.

— Три…

Беше се преобразила в друг човек, по-твърд и по-покорен едновременно. Слуга без желания, без нищо за губене, готов да се подчинява на божията воля, да дойде, когато го повикат.

— Две…

Но тогава се появи Мег и започнаха да прекарват времето си заедно, и сега тя беше отново там, откъдето бе започнала — слаба и сантиментална, изпълнена със съмнения и копнежи.

— Едно…

Мег стисна зъби, приготвяйки се за неизбежното. След като изминаха няколко секунди, тя отвори очи. Лори видя облекчено потрепване по лицето ѝ и после вълна от раздразнение.

— По дяволите! — възкликна тя.

— Съжалявам. — Лори сведе дулото. — Не мога да го направя.

— Трябва. Ти обеща.

— Но ти си ми приятелка.

— Знам. — Сега гласът на Мег беше по-тих. — Затова имам нужда от помощта ти. За да не го правя сама.

— Изобщо не е нужно да го правиш.

— Лори — изръмжа Мег, — защо правиш нещата толкова трудни?

— Защото съм слаба — призна Лори. — Не искам да те изгубя.

Мег протегна ръка.

— Дай ми пистолета.

Говореше с толкова спокоен авторитет, с толкова пълна вяра в мисията, че Лори почувства възхищение и дори известно количество гордост. Беше трудно да повярва, че това е същата изплашена млада жена, която бе плакала до изтощение през първата си нощ в Синята къща, ученичката, която не можеше да диша в супермаркета.

— Обичам те — прошепна Лори, докато ѝ подаваше оръжието.

— И аз те обичам — каза Мег, но гласът ѝ беше странно равен, сякаш душата ѝ вече бе напуснала тялото, без да изчака оглушителната експлозия миг по-късно и онази въображаема светкавица от златна светлина.