Том Перротта - Останалите

Това беше още едно от нещата, които Кевин обичаше в софтбола: можеше да си строителен оценител на средна възраст, с бирено шкембе като Гонзо — човек, който едва можеше да претича до първа база, без да рискува инфаркт — и все пак да си звезда, магьосник с бавен замах, чиито измамни тайни подмятания, изглежда, се носеха като сладоледени облачета към батъра, само за да се пльоснат извън страйк зоната като простреляна патица.

— Върхът си, човече! — изпя Кевин и удари ръкавицата си, за да го подчертае. — Нямаш грижи!

Стоеше в левия център, а от двете му страни имаше огромни затревени площи. Бяха се появили само осем от играчите на „Карпе Дием“ и екипът бе решил да играе с един аутфилдър по-малко, вместо да остави дупка в инфилда. Това означаваше доста допълнителна площ, която Кевин да покрива, с медното слънце ниско над хоризонта, блестящо право в очите му.

Но той нямаше нищо против, беше просто щастлив да е там, да прави възможно най-доброто, което един мъж може да прави в красив следобед като този. Успя да стигне до полето няколко минути преди играта, благодарение на навременната поява на Джил в пет и двайсет. С текущата намеса на дъщеря му Кевин имаше възможност да си влезе вкъщи и да си облече екипа — бели опънати панталони и бледосиня тениска със старомоден надпис „Карпе Дием“ над изображение на халба — после да грабне една ябълка и бутилка вода, всичко това дори без да зърне Ейми, да не говорим да се налага да се справя с потенциално неловки ситуации.

Следващото хвърляне беше доста извън игрището и направи резултата на три и един за Рик Сансом, който бе, меко казано, посредствен играч. Последното нещо, което Гонзо искаше, бе да обикаля Сансом и да се наложи да се сблъска с Лари Талерико при заредени бази. Талерико беше звяр, смръщен, загорял боксьор, който веднъж бе ударил топката толкова силно, че така и не я откриха.

— Спокойно! — изкрещя Кевин. — Накарай го да се върти!

Той прекара гърба на дланта през челото си, в опит да игнорира натрапчивото усещане за срам, който го преследваше цял ден. Знаеше колко близо бяха двамата с Ейми да направят ужасна грешка и беше решен да не позволи това да се случи отново. Той беше голям мъж и както се предполагаше, отговорен възрастен. От него зависеше да поеме отговорност за ситуацията, да установи основни правила по честен и прям начин. Всичко, което трябваше да направи, бе да седне с нея още утре сутрин, да признае онова, което се случва между тях, и да ѝ каже, че то трябва да спре.

„Ти си много привлекателно момиче — щеше да ѝ каже. — Сигурен съм, че знаеш това. И през последните няколко седмици доста се сближихме — повече, отколкото трябва.“

И после щеше да обясни, толкова безцеремонно, колкото се налагаше, че между тях е невъзможно да има нещо романтично или сексуално. „Не е честно към теб и не е честно към Джил, а и аз не съм от мъжете, които биха поставили някоя от вас в подобна позиция. Съжалявам, ако съм те оставил с такова впечатление.“ Щеше да е неудобно, нямаше съмнение в това, но съвсем не толкова, колкото да не направи нищо, да им позволи да се преструват на невинни, докато продължават по опасния път, на който бяха стъпили. Какво щеше да е следващото нещо? Случайна среща по коридора до спалнята му? Ейми, обвита единствено в хавлия, мънкаща извинения, докато го подминава, а раменете им се докосват?

Сансом отби следващото хвърляне, както и по-следващото, сякаш животът му зависеше от това. Следващото хвърляне на Гонзо излетя толкова високо над главата му, че Стив Висчевски трябваше да скочи, както беше приведен, за да го хване.

— Четвърта топка! — изрева реферът. — Заеми базата си!

Рънърите напреднаха, докато Сансом се тътреше към първа. С надеждата да успокои нервите на Гонзо, Стив поиска таймаут и излязоха към хълма за съвещание. Пит Торн се отклони от шортстопа, за да се включи. Докато те си бъбреха, Кевин се оттегли още по-навътре в аутфилда, демонстрирайки уважение към силата на Талерико. Тъй като „Карпе Дием“ водеше с три, можеха да си позволят да им дадат един или два ръна. Това, което искаше да избегне, бе сценарият, при който топката прелита над главата му, а той трябва да я преследва и да закове дълъг удар към щафетата, за да предотврати голям шлем.

— Да играем!

Пит и Стив се върнаха на позициите си. Талерико се струпа на базата, тъпчейки тревата с дебелия край на бата си, изразявайки изумена закъсняла реакция, като видя колко далеч стои Кевин, може би на десет ярда от края на гората. Кевин свали синята си шапка и я размаха във въздуха, поздравявайки големия мъж в покана да започне.