Том Перротта - Останалите

Бебето се размърда, затова Том го заведе на разходка наоколо, която, изглежда, му хареса. Зоната за отдих беше скромна — без ресторанти или бензиностанция, само скучна едноетажна постройка с тоалетни, машини за напитки и рафтове с информационни брошури за чудесата на Кънектикът — но заемаше изненадващо голямо пространство. Имаше зона за пикник с шест маси, зона за кучета и второстепенен паркинг за камиони и превозни средства за инвалиди.

Докато вървеше край големите камиони, Том бе поздравен от група Босоноги в кафява каравана „Додж“ с мичигански номера. Бяха петима, три момчета и две момичета, всички на колежанска възраст. Докато момичетата гукаха на бебето — изглеждаха особено очаровани от малката мишена на челото му — един червенокос младеж с превръзка на точки около главата попита Том дали отива към Маунт Поконо за фестивала на слънцестоенето, продължаващ цял месец.

— Ще е шумно — каза той и направи гримаса, докато вдигаше ръка да почеше старателно ребрата си. — Много по-добре от миналата година.

— Не знам — каза Том и сви рамене. — Малко е трудно с бебе.

Едно от момичетата вдигна поглед. Имаше горещо тяло, лош тен и един липсващ зъб.

— Аз ще я гледам — каза. — Не ми пречи.

— Да бе, да — разсмя се един от нейните приятели, красив младеж с неприятно изражение. — Между оргиите.

— Майната ти — каза му тя. — Наистина ме бива с децата.

— Освен когато е надрусана — намеси се трети. Беше голям и мускулест, занемарил се футболен играч. — А тя се друса през цялото време.

— Момчета, вие сте задници — отбеляза второто момиче.

Кристин го чакаше до беемвето, гледаше го със замислено изражение, а черната ѝ коса блестеше на следобедното слънце.

— Къде беше? — попита го тя. — Помислих си, че сигурно си ме зарязал.

— Хранех бебето. — Той ѝ показа празната бутилка за инспекция. — Изяде всичко.

— Ха — изсумтя Кристин, без дори да се преструва на загрижена.

— Попаднах на Босоноги. Цял ван. Казаха, че има голям фестивал в Поконос.

Кристин бе говорила с едно от момичетата в тоалетната.

— Беше много развълнувана. Каза, че ще е най-големият купон на годината.

— Можем да го проверим — каза предпазливо Том. — Ако искаш. Мисля, че е на пътя ни за Охайо.

— Каквото кажеш. Ти командваш.

Гласът ѝ беше толкова глух, толкова дълбоко незаинтересуван. Том почувства внезапен импулс да я зашлеви през лицето — не за да я нарани, просто да я събуди — и трябваше да се въздържи, докато премине.

— Виж — каза той. — Знам, че си разстроена. Но не трябва да си го изкарваш на мен. Не съм аз този, който те нарани.

— Знам — увери го тя. — Не съм бясна на теб.

Том погледна бебето.

— Ами дъщеря ти? Защо си толкова ядосана на нея?

Кристин потърка корема си, навик, който бе добила по време на бременността. Гласът ѝ едва се чуваше.

— Предполагаше се да имам син.

— Да — каза той. — Но нямаш.

Тя погледна край него към семейство руси хора, което се появи от един експлорър през пътя — двама високи родители, три малки деца и жълт лабрадор.

— Мислиш, че съм глупава, нали?

— Не — отвърна Том. — Не е това проблемът.

Тя се разсмя тихо — горчив, безпомощен звук.

— Какво искаш от мен?

— Искам да държиш дъщеря си — каза той, пристъпи напред и притисна бебето в ръцете ѝ, преди да има време да възрази. — Само за няколко минути, докато отида до мъжката тоалетна. Мислиш ли, че ще се справиш?

Кристин не му отговори. Просто се взираше в него и държеше бебето колкото се може по-далеч от тялото си, сякаш беше източник на неприятна миризма. Той я потупа окуражително по ръката.

— И мисли за име.

Играта успокои нервите на Кевин, както и знаеше, че ще стане. Обичаше начина, по който времето на бейзболното игрище се забавяше, начина, по който фокусът му се стесняваше до най-близките факти: двамата долу, задника на третия, бегачите на първа и втора база, резултата от две топки и един страйк.

— Браво, Гонзо! — извика той от полето до игрището, без да е сигурен, че гласът му е достатъчно силен, за да стигне до ушите на Боб Гонзалес, първокласния питчър на „Карпе Дием“, както и дали Гонзо изобщо го слуша. Той беше от онези момчета, които влизаха в зоната, когато хвърляха, и изчезваха дълбоко в собствената си глава. Вероятно не би забелязал и ако групата жени на седалките съблечаха горнищата си и започнеха да крещят телефонните си номера.

„Звънни ми, Гонзо! Не ме карай да ти се моля!“