Том Перротта - Останалите

— Какво ще правим? — попита той.

Не се наложи Кристин да мисли дълго.

— Трябва да се прибера у дома — каза тя. — В Охайо.

— Наистина ли?

— Къде другаде мога да ида?

— Ще измислим нещо.

— Не — каза тя. — Трябва да си ида вкъщи.

Останаха в къщата още четири дни, през които Кристин не правеше почти нищо, освен да спи. През цялото това време, докато сменяше пелените и приготвяше млякото, препъваше се в тъмната къща посред нощ, Том продължаваше да я чака да се събуди и да му каже това, което вече сам знаеше, че всичко е наред, че всъщност всичко е било за добро. Че сега са семейство, свободни да се обичат и да правят каквото им харесва. Можеха отново да са Босоноги, група щастливи номади, реещи се с вятъра. Но това още не се беше случило, а между тях и Охайо вече не оставаше много.

Том осъзнаваше факта, че не мисли ясно. Беше твърде изтощен за трезво наблюдение, твърде фокусиран върху бездънните нужди на бебето и страха си да не загуби Кристин. Но знаеше, че трябва да се подготви за изпитанието на връщането у дома, за въпросите, които щяха да изникнат, когато се появеше на вратата на бащината си къща с луксозния немски седан, който не притежаваше, с мишената на челото, придружен от момиче в тежка депресия, за което никога не беше споменавал, и бебе, което не беше негово. Щяха да са необходими доста обяснения.

— Виж — каза той, като намали скоростта към входа на зоната за почивка. — Не ми е приятно да те притискам за това, но наистина трябва да дадеш име на бебето.

Тя кимна разсеяно, не като истинско съгласие, просто за да му даде да разбере, че слуша. Отправиха се към рампата за главния паркинг.

— Странно е, разбираш ли. Тя е вече на почти седмица. Какво ще кажа на баща ми? „Това е приятелката ми Кристин, а това е нейното безименно бебе.“

Трафикът на магистралата беше рехав, но зоната за почивка бе претъпкана, сякаш целият свят бе решил да пикае по едно и също време. Хвана ги истинско задръстване, никой не отбиваше, освен ако друг не се измъкнеше.

— Не е трудно — продължи той. — Просто мисли за цвете или птица, или месец. Наречи я Роза или Робин, или Айрис, или Ейприл, каквото и да е. Каквото и да е, е по-добре от нищо.

Той изчака едно камри да даде заден, после се промъкна на мястото, което бе освободило. Паркира колата, но не изключи двигателя. Кристин се обърна да го погледне. На челото ѝ имаше кафяво-златна мишена — като неговата и тази на бебето — която Том бе нарисувал сутринта, точно преди да напуснат Кеймбридж. Беше като отборна инсигния, помисли си, като знак за племенна принадлежност. Лицето на Кристин беше бледо и безизразно под знака, но сякаш излъчваше болезнено сияние, отразяващо любовта, която той пращаше към нея, любовта, която тя отказваше да приеме.

— Защо ти не избереш — каза му тя. — За мен наистина е без значение.

Кевин си провери телефона. Беше пет и осем, трябваше да си вземе нещо за ядене, да си смени екипа и да стигне до игрището за софтбол преди шест. Можеше да се направи, но само ако Ейми тръгнеше за работа в следващите няколко минути.

Слънцето просветваше над дърветата, ниско и горещо. Беше паркирал близо до края на задънената улица, на четири къщи от собствения си дом, и се взираше в ослепителния блясък. Не беше идеално, но бе най-доброто, което можеше да направи при тези обстоятелства, единствената точка на „Ловъл Терас“, която му позволяваше да не изпуска от очи предната врата, без да бъде забелязан незабавно от всеки, който влиза или излиза през нея.

Нямаше представа какво толкова бави Ейми. Обикновено излизаше преди четири, за да обслужва ранните посетители в „Апълбийс“. Чудеше се дали не е неразположена, или няма почивен ден, който да е забравила да му спомене. Ако случаят беше такъв, трябваше да премисли възможностите си.

Беше нелепо да не знае, защото говори с нея по телефона преди няколко минути. Търсеше Джил, както често правеше в късния следобед, проверяваше дали не се нуждае от нещо от бакалията, но този път Ейми вдигна телефона.

— Хей — каза тя с по-сериозен глас от обикновено. — Как беше денят ти?

— Добре. — Той се поколеба. — Всъщност малко странен.

— Разкажи ми.

Кевин пренебрегна подканването.

— Джил там ли е?

— Не, само аз съм.

Това беше неговата възможност да подходи към въпроса защо не е тръгнала за работа, но беше твърде объркан за това, твърде разсеян от мисълта за Ейми, сама в къщата.

— Няма проблем — каза той. — Само ѝ кажи, че съм звънял, става ли?