Том Перротта - Останалите

— Там наистина е много хубаво през лятото. Има голям парк само на няколко преки от нас и езеро, където може да се плува. Един от приятелите ми има горещ басейн в двора. А в центъра има много хубави индийски ресторанти.

Сега импровизираше, не беше сигурен дори дали го слуша. Отклонението през Мейпълтън беше отчаян ход от негова страна, начин да си купи още малко време с Кристин и бебето, преди да изчезнат от живота му.

— Само ми се щеше и майка ми още да бе там. Тя е единствената, която наистина…

Бебето проплака от кошницата си на задната седалка. Беше мъничка, едва на седмица и още нямаше много силни дробчета. Можеше да издава само тихи мяукащи звуци, но Том бе изумен колко дълбоко му въздействат те, как дразнят нервите му и го изпълват с усещане за неотложност, на косъм от пълната паника. Всичко, което можеше да прави, бе да се взира в скърцащото му гневно личице в огледалото за задно виждане и да му се моли със захаросан глас, който вече бе започнал да възприема като втори език.

— Всичко е наред, малката ми. Няма за какво да се притесняваш. Просто бъди търпелива, захарче. Всичко е отлично. Заспивай отново, става ли?

Той натисна газта и се изненада от незабавния отговор на машината, от героичния скок на скоростомера. Колата щеше да е щастлива да тръгне още по-бързо, но той отпусна педала, защото знаеше, че не може да си позволи да го спрат в беемве, което беше откраднато или взето под наем, в зависимост от това, какво изберяха да приемат семейство Фолк.

— Мисля, че остават около десет мили до следващата зона за почивка — каза той. — Видя ли знака преди малко?

Кристин не му отговори. Изглеждаше почти кататонична на пасажерското място, седнала с вдигнати крака и брадичка, поставена върху коленете, взираща се право напред със смущаващо кротко изражение. Беше такава през целия път, държеше се, сякаш бебето на задната седалка е стопаджия, взет от Том, нежелан гост с абсолютно никакво въздействие върху вниманието ѝ.

— Не плачи, зайченце — каза той през рамо. — Знам, че си гладна. Ще ти дадем бутилка.

За негово изумление бебето като че ли разбра. Издаде още няколко хлипания — тихо, подобно на хълцане скимтене, което беше повече по инерция, отколкото истински протест — и после отново заспа. Том погледна към Кристин с надежда за усмивка или дори само кимване от признателност, но тя, изглежда, не забелязваше тишината, както и шума.

— Хубаво голямо шише — промърмори той повече на себе си, отколкото на своите спътници.

Неспособността на Кристин да се свърже с бебето започваше да го плаши. Тя все още не беше дала име на момиченцето, рядко му говореше и избягваше да гледа към него при всяка възможност. Преди да напуснат болницата, ѝ сложиха инжекция, която бе спряла кърмата ѝ, и оттогава тя бе повече от щастлива да остави на Том всички грижи по храненето, смяната на пелените и къпането.

Не можеше да я обвинява, че е малко травмирана. Той самият все още се чувстваше така. Всичко се беше разпаднало толкова бързо, след като мистър Гилкрест се бе признал за виновен и направи унизителните си самопризнания, в които публично се заклейми като сериен изнасилвач на тийнейджърки и помоли за прошка „истинската си жена“ — единствената, която бил обичал някога според думите му. Родилните болки на Кристин, която беше бясна от предателството му, започнаха на следващия ден. Тя изпищя в агония при първата контракция, настоя да бъде заведена в болницата и да ѝ дадат най-силните лекарства. Семейство Фолк бяха твърде скандализирани, за да възразят. Дори те явно разбираха, че са стигнали до края на пътя, че пророчествата, които ги бяха подхранвали, са били само въздушни кули.

Том остана с Кристин по време на деветчасовите контракции, държеше ръката ѝ, когато се унасяше в лекарствен делириум и проклинаше бащата на детето си толкова горчиво, че дори сестрите бяха впечатлени. Наблюдаваше с изумление как бебето се изсипа на белия свят със свити юмруци, подпухнали, залепени очи, с мастиленочерна коса, слепена от кръв и други тъмни течности. Докторът позволи на Том да пререже пъпната връв, а после постави бебето в ръцете му, сякаш му принадлежеше.

— Това е дъщеря ти — каза той на Кристин, подавайки ѝ голото, гърчещо се вързопче като дар. — Кажи „здрасти“ на малкото си момиче.

— Махай се — каза му тя и извърна главата си, за да не гледа детето чудо, което вече не изглеждаше чудо. — Махни го от мен.

Върнаха се при семейство Фолк на следващия следобед и откриха, че Терънс и Марчела ги няма. На кухненската маса имаше бележка — „Надяваме се, че мина добре. Извън града сме до понеделник. Моля ви, изнесете се дотогава!“ — заедно с плик, в който имаше хиляда долара.