Том Перротта - Останалите

— Исках да е традиционна, разбираш ли? Класическа. С роклята и воала, и процесията, органът да свири, баща ми да ме води към олтара, Гари да стои там и по бузата му да се търкаля сълза. Просто исках тази мечта, тези няколко минути, в които всички скъпи хора ме гледат и казват: „Не е ли красива? Не е ли най-щастливото момиче на света?“. За теб така ли беше?

— Моята сватба беше много отдавна — отвърна Лори. — Всичко, което помня, е, че бях много притеснена. Планираш толкова дълго, а действителното събитие никога не отговаря на очакванията ти.

— Може би така е по-добре — предположи Мег. — Така реалността никога няма да разруши сватбата ми.

— Хубав начин да мислиш за станалото.

— Гари и аз се карахме за ергенското парти. Неговият кум искаше да наеме стриптийзьорка, а аз смятах, че това е безвкусно.

Лори кимна и си придаде вид, че ѝ е интересно, макар че вече бе чувала тази история няколко пъти. Мег явно не осъзнаваше, че се повтаря, а тя не ѝ го казваше: това беше мисловното пространство, в което приятелката ѝ беше избрала да живее. Самата Лори беше по-фокусирана върху годините, когато децата ѝ бяха малки, когато се чувстваше нужна и целенасочена, като батерия, заредена само с любов. Изразходваше се всеки ден и се зареждаше чудодейно всяка нощ. Нищо никога не беше толкова хубаво като това.

— Аз просто мразех тази идея — продължи Мег. — Група пияни мъже, дюдюкащи на това жалко момиче, което вероятно е наркоманка с ужасно семейство. А после какво? Дали тя наистина… ги обслужва , докато другите гледат?

— Не знам — отвърна Лори. — Предполагам, че и това се случва. Вероятно зависи от хората.

— Можеш ли да си представиш? — премигна Мег, сякаш се опитваше да визуализира сцената. — В църквата си, на най-големия ден в живота ти, твоята невеста пристига, върви по пътеката като принцеса, облечена в бяло, а родителите ти са вдясно, там, на първия ред, а може би също и дядо ти и баба ти, а всичко, за което можеш да мислиш, е тази мръсница, която ти е танцувала в скута предишната вечер. Защо би си причинил това? Защо би съсипал такъв красив момент?

— Хората някога правеха какви ли не налудничави неща — каза Лори, сякаш говореше за древна история, за отдавна отминала ера, почти недоловима през мъглата на времето. — Те нямаха никаква представа.

Скъпи Кевин,

Когато четеш това, Нора вече няма да съществува.

Извинявай — предполагам, че това звучи по-зловещо, отколкото възнамерявам. Просто искам да кажа, че напускам Мейпълтън и се отправям към друго място, за да започна нов живот като друг човек. Повече няма да ме видиш.

Надявам се, че не е грубо, че ти казвам тези неща в писмо вместо лично. Но за мен дори така е достатъчно трудно. Това, което наистина искам, е да се разтворя безследно, като семейството ми, но ти заслужаваш нещо повече (не че хората винаги получават това, което заслужават).

Всъщност искам да ти кажа „благодаря“. Знам колко много се стараеше нещата с мен да потръгнат — колко отстъпки направи и колко малко получи в замяна. Не че не исках да участвам — бих дала много, за да съм на висотата на положението. Но не можех да намеря сили, или може би начин, да го направя. Всяка минута, когато бяхме заедно, се чувствах все едно бродя в мрака из чужда къща в опит да намеря ключа за лампата. А после, когато го откриех, крушката се оказваше изгоряла.

Знам, че би искал да ме опознаеш и че имаше пълно право да опиташ. Та нали затова започваме връзки с други хора? Не само заради телата им, но и заради всичко друго — мечтите им, белезите им, историите им. Всеки път когато бяхме заедно, усещах, че се сдържаш, че заобикаляш усамотението ми, че ми даваш пространство, за да охранявам тайните си. Предполагам, че трябва да ти благодаря за това. За твоята дискретност и състрадание — за това, че беше истински джентълмен.

Но работата е там, че аз знаех какво искаш да знаеш и се възмущавах заради това. Добър параграф 22 ли се получи? Бях бясна заради въпросите, които не изричаше, онези, които не задаваше, защото смяташе, че ще ме разстроят. Но ти изчакваше подходящ момент, търпеше и се надяваше, нали?

Е, нека поне опитам да ти дам отговор. Мисля, че ти дължа поне това.

Вечеряхме заедно.

Звучи толкова старомодно, казано така, нали? Представяш си всички заедно, как говорят и се смеят, наслаждават се на храната. Но не беше така. Между мен и Дъг имаше напрежение. Сега знам причината за това, но тогава ми изглеждаше просто че той е разсеян от работата и не присъства пълноценно в живота ни. Постоянно проверяваше проклетото си блекбъри, грабваше го всеки път когато избръмчеше, все едно получава съобщение от Господ. Разбира се, не беше от Господ, а само от сладката му малка приятелка, но така или иначе, то беше по-интересно за него от собственото му семейство. Все още го мразя заради това.