Том Перротта - Останалите

Стилистката беше права, разбира се, имаше нещо дразнещо в контраста между средиземноморския тен на Нора и бледата ѝ шведска коса, но това несъответствие приковаваше вниманието, като грешка, която те кара да се взираш в опит да установиш защо нещо, което би трябвало да изглежда безвкусно, всъщност е толкова готино. През целия си живот Нора беше свикнала да е хубава, но това бе незабележима, смътно успокоителна красота, онази ежедневна красота, която хората едва забелязват. Сега за първи път тя се възприемаше като екзотична, дори малко стряскаща и ѝ харесваше начинът, по който се чувства, сякаш тялото и душата ѝ се бяха сближили.

Една себична част от нея се изкушаваше да се обади на Кевин и да го покани за прощално питие — искаше той да я види в новото ѝ превъплъщение, да ѝ каже колко страхотно изглежда и да я моли да не тръгва — но по-разумната ѝ част разбираше, че това е ужасна идея. Това щеше да е просто жестоко, още веднъж да подхрани надеждите му, преди да ги съкруши завинаги. Той беше добър мъж и тя вече го беше наранила достатъчно.

Това беше основното, което се надяваше да изрази в писмото си — вината, която изпитваше заради начина, по който се беше държала на Свети Валентин, че си беше тръгнала, без да каже и дума, а през следващите седмици бе игнорирала обажданията и имейлите му, седеше тихо в тъмнината на дневната, докато той не се уморяваше да звъни и не промушеше някоя от жаловитите си бележки под вратата.

„Какво сбърках? — пишеше ѝ той. — Просто ми кажи, за да мога да ти се извиня.“

„Нищо не си направил — искаше ѝ се да му каже, макар че никога не го стори. — Вината е само моя.“

Работата беше там, че Кевин бе последният ѝ шанс. От самото начало — нощта, когато бяха говорили и танцували — тя имаше чувството, че той може би е в състояние да я спаси, да ѝ покаже как да изрови нещо прилично и работещо от руините на стария ѝ живот. И за известно време тя си бе помислила, че това наистина започва да се случва, че хроничната ѝ болка бавно започва да се лекува.

Но тя просто се заблуждаваше, бъркаше желанието с промяната. Подозираше това, но не го видя ясно до онази вечер в „Пампльомус“, когато той се опита да говори с нея за сина си, а всичко, което тя можеше да почувства, бе горчивина и завист, толкова силни, че бяха неразличими от омразата, от горящата, разяждаща празнина в центъра на гърдите ѝ.

„Майната ти — продължаваше да си повтаря наум. — Майната ти на теб и на скъпоценния ти син.“

Най-ужасното беше, че той дори не забеляза това. Продължаваше да говори, сякаш тя бе нормален човек с работещо сърце, някой, който би разбрал радостта на бащата и би споделил радостта на приятеля. А тя просто трябваше да седи там и да агонизира, знаейки, че нещо в нея е счупено и никога не може да бъде поправено.

„Моля те — искаше да му каже. — Спри да си хабиш дъха.“

Сега спяха заедно в същото двойно легло, което преди използваха Гюс и Джулиан. Първоначално беше малко зловещо, но преодоляха неловкостта. Леглото беше огромно и удобно — имаше някакъв високотехнологичен скандинавски матрак, който запомняше формата на тялото — и прозорецът от страната на Лори се отваряше към задния двор, който изобилстваше от пролетен живот, ароматът на люляка се носеше на утринния ветрец.

Не бяха станали любовници — не и по начина, по който бяха мъжете — но и не бяха само приятелки. През последните няколко седмици между тях се бе развило могъщо усещане за интимност, връзка на пълно доверие, която надминаваше всичко, което Лори бе споделяла със съпруга си. Сега те бяха партньори, свързани във вечността.

За момента от тях не се изискваше нищо. Новите им съквартиранти щяха да пристигнат скоро и малката им идилия щеше да свърши, но сега имаха чувството, че са на чудна ваканция, гушкаха се в леглото до късно сутринта, пиеха чай и говореха тихо. Понякога плачеха, но не толкова често, колкото се смееха. В приятните следобеди се разхождаха заедно в парка.

Не говореха много за онова, което се задаваше. Нямаше и какво толкова да се каже. Имаха да вършат работа и щяха да я свършат, точно както Гюс и Джулиан и двойката преди тях. Говоренето за това не помагаше, само нарушаваше спокойствието в мирния балон, в който живееха. По-добре беше да се концентрират върху настоящия момент, върху скъпоценните дни и часове, които им оставаха, или да позволят на ума си да се плъзне назад, към миналото. Мег говореше често за сватбата си, за специалния ден, който така и не се беше случил.