Том Перротта - Останалите

— Какво е направил? — попита Мег отново.

— Направи това, което поискахме от него.

Неочаквано Лори се почувства замаяна, сякаш щеше да припадне. Спомни си как се бе привеждала над радиатора през онези студени зимни дни, как слушаше безсрамните, почти отчаяни звуци, които Гюс и Джулиан издаваха в голямата спалня, сякаш не се интересуваха от нищо друго.

Пати Левън засмука цигарата си, взирайки се дълго в Мег, а после прехвърли погледа си върху Лори, изпълвайки пространството между тях с облак сивкав дим.

— Светът отново заспа — каза тя. — Наш дълг е да го събудим.

Кевин знаеше, че щеше да е пресилено да чете вестника с включен телевизор и отворен лаптоп, докато яде сандвича си преди играта, но не беше толкова лошо, колкото изглеждаше. Всъщност не използваше лаптопа — само обичаше да му е подръка, в случай че почувстваше нужда да провери имейла си — нито пък четеше истински вестника. Просто го преглеждаше, упражняваше очите си, като ги оставяше да се реят из страниците и през заглавията в бизнессекцията, без да възприемат никаква информация. Колкото до телевизора, това беше просто шумов фон, илюзия за компания в празната къща. Всичко, за което мислеше, беше самият сандвич, пуйка и чедър върху тесто, малко горчица и маруля, неизискано, но идеално съчетание.

Почти беше приключил, когато Джил се появи на задната врата и спря в антрето, за да пусне тежката си раница на пода. Сигурно е била в библиотеката, помисли си той. Напоследък правеше само това, за да е сигурна, че няма да си е вкъщи, преди Ейми да е тръгнала за работа. Бяха изчислили прибирането и заминаването си така, че поне през работните дни никога да не се засичат в къщата, освен ако едната не спеше, макар и двете да настояваха, че се разбират много добре.

Той се усмихна глуповато, когато Джил влезе в кухнята, в очакване да го подразни заради мултимедийната му закуска, но тя дори не я забеляза. Беше твърде заета да се мръщи на телефона си, изглеждаше изненадана и впечатлена едновременно.

— Хей — каза му. — Чу ли за Холи Уейн?

— Какво става?

— Пледирал е виновен.

— По кои обвинения?

— По цял куп — отвърна тя. — Изглежда, че ще отсъства дълго време.

Кевин събуди лаптопа и провери новините. Историята беше най-отгоре. ХОЛИ УЕЙН ПРИЗНАВА: ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА MEA CULPA НА ЕДИН ОПОЗОРЕН ЛИДЕР. Той кликна на линка и започна да чете:

Изненадваща сделка… Прокурорите препоръчват двайсетгодишна присъда… Възможност за предсрочно освобождаване след дванайсет… „След като момчето ми изчезна, му изпуснах края… Всичко, което исках, бе да помагам на страдащите хора, но властта ми завъртя главата… Възползвах се от толкова много уязвими деца… предадох жена си и паметта на сина си, да не говорим за доверието на младите хора, които ме потърсиха за изцеление и духовно напътствие… Особено на момичетата… Те не бяха мои съпруги, те бяха мои жертви… Исках да съм свят човек, но се превърнах в чудовище.“

Кевин се опита да се концентрира върху думите, но очите му продължаваха да се отклоняват към снимката, придружаваща историята, твърде познатата фотография на подпухнал, небръснат мъж в горнище на пижама. Той с изненада осъзна, че не изпитва облекчение, нямаше никакво отмъстително удоволствие при мисълта за това, че Холи Уейн ще гние в затвора. Всичко, което чувстваше, бе тъпа тръпка на симпатия, нежелано усещане за родство с мъжа, който бе разбил сърцето на сина му.

„Той те обичаше — помисли си Кевин, взирайки се в снимката, сякаш очакваше да му отговори. — А ти също го предаде.“

Преди да започне да търси сериозно ново име, Нора смени цвета на косата си. Сметна, че това е правилният ред, единствената последователност, която има смисъл. Как можеш да знаеш кой си, преди да видиш как би изглеждал? Никога не беше разбирала родителите, които избират името на детето си месеци или години, преди да се роди, сякаш поставят етикет на някаква абстрактна идея, а не на личност от плът и кръв. Изглеждаше ѝ толкова самонадеяно, толкова пренебрежително към истинското дете.

Би предпочела да се боядиса у дома, тайно, но осъзнаваше, че е твърде сложно и рисковано да остави операцията в собствените си ръце. Косата ѝ беше наситено тъмнокафява и всеки уебсайт, с който се консултира, я предупреждаваше да помисли добре, преди да се изруси без професионална помощ. Процесът бе сложен и времеемък, изискваше силни химикали и често резултатът беше това, което експертите наричаха „нещастен изход“. Коментарите под статиите бяха пълни със съжаления на печални брюнетки, които си мечтаеха да са били по-снизходителни към естественото си оцветяване. „Някога имах хубава кафява коса — пишеше една жена, — но се поддадох на пропагандата и я изрусих. Цветът се получи добре, но сега косата ми е толкова безжизнена и без блясък, че приятелят ми твърди, че е като пластмасова трева, израснала на скалпа ми!“