Том Перротта - Останалите

Нора прочете тези свидетелства с тревога, но не достатъчно голяма, че да се откаже. Тя не боядисваше косата си от козметични съображения или защото искаше да се забавлява. Това, което искаше, беше сбогуване с миналото, цялостна промяна на външния вид и най-бързият и сигурен начин да направи това, беше да стане изкуствена блондинка. Ако при това красивата ѝ кестенява коса се превърнеше в пластмасова трева, щеше да се примири с тази косвена жертва.

Никога не си беше боядисвала косата, нито си беше правила кичури, дори не се беше погрижила за отделните бели косми, които се бяха появили през последните няколко години въпреки постоянното настояване на фризьора ѝ, непреклонен и преценяващ българин, на име Григор. „Нека се отървем от това — казваше ѝ той при всяко посещение със застрашителния си славянски акцент. — Отново ще изглеждаш като тийнейджърка.“ Но Нора нямаше интерес да изглежда като тийнейджърка, мечтаеше си в косата ѝ да има повече сиво, искаше да е като онези все още младолики хора със снежнобели коси в резултат от преживения на четиринайсети октомври шок. Животът ѝ щеше да е много по-лесен, мислеше си тя, ако непознатите можеха да хвърлят само един поглед към нея и да разберат, че е една от поразените.

Григор беше високоуважаван колорист със заможна клиентела, но Нора не искаше да го въвлича в своята трансформация, не искаше да слуша възраженията му или да му обяснява причините за това, защо прави нещо толкова драстично и неблагоразумно. Какво се предполагаше, че ще му каже? „Аз вече не съм Нора. С Нора е свършено.“ Не искаше да води такива разговори във фризьорския салон с човек с акцент от вампирски филм.

Запази си час в „Хеър Трафик Контрол“, верига, насочена към по-млади хора с по-икономичен бюджет, в която вероятно изпълняваха много глупави молби, без да им трепне окото. Дори и така обаче, розовокосата пънкарка стилист, изглежда, имаше съмнения, когато Нора ѝ каза какво иска.

— Супер сигурна ли сте за това? — попита я тя, прокарвайки опакото на дланта си по бузата на Нора. — Защото тенът ви не…

— Знаете ли какво мисля? — прекъсна я Нора. — Мисля, че ще стане много по-бързо, ако пропуснем празните приказки.

Джил не осъществяваше особен напредък с „Алената буква“. Смяташе, че причината отчасти е Том. Когато беше в гимназията, той се оплакваше толкова горчиво от книгата, че сигурно бе отровил ума ѝ. Всъщност „оплакване“ не беше точната дума. Един ден, когато се прибра от училище, той пробождаше книгата с ножа за пържоли, върхът на острието бе пробил меката корица и бе потънал достатъчно в първите глави, че да не може да го измъкне. Когато Джил го попита какво прави, Том обясни със спокоен и сериозен глас, че се опитва да убие книгата, преди тя да го е убила.

Може би не подхождаше към текста с уважението, което заслужаваше като непреходна класика на американската литература. Но поне искрено се опитваше. Беше сядала с книгата три пъти през изминалата седмица и все още се бореше с увода на Хоторн, в който мистър Дестри твърди, че е важна част от романа, която не трябва да се пропуска. Но сякаш беше алергична към прозата, тя я караше да се чувства бавна и глупава, владееща английски не съвсем добре: „Тези възрастни господа — настанени, като Матей, в митниците, но готови да бъдат призовани, за разлика от него, към апостолски дела — бяха митничарите“. Колкото повече подобни изречения четеше, толкова по-безсмислено ѝ се струваше, сякаш думите се разтопяваха върху страниците.

Но истинският проблем не беше книгата, не беше и пролетната умора или фактът, че до завършването нямаше никакво време. Проблемът беше мисис Мафи и разговорът, който бяха започнали преди няколко дни. Беше ѝ влязъл под кожата и я дърпаше в посока, в която не искаше да върви. И все пак сякаш не можеше да се спре, не можеше да намери добър повод да се откаже, да среже връзката, която се беше подновила толкова неочаквано след толкова много години.

Мисис Мафи, Холи — Джил все още се опитваше да свикне да я нарича по малко име — беше учителка на Джил в четвърти клас в началното училище „Бейли“ и фаворитката ѝ за всички времена, макар че нещата не бяха започнали по този начин. Холи бе поела часовете през януари, след като мисис Фредериксон напусна по майчинство. Отначало всички деца я мразеха и се отнасяха към нея като към натрапник, каквато си беше. След седмица или две обаче, те започнаха да разбират, че са извадили късмет: мис Мафи беше млада и жизнена, много по-забавна от тесногръдата стара мисис Фредериксон (никой не мислеше за мисис Фредериксон като за тесногръда или стара, преди да се появи Холи). Почти десетилетие по-късно Джил не си спомняше много за четвърти клас или за това, какво беше направило онази пролет толкова специална. Всичко, което помнеше, беше татуировката на златна рибка на глезена на мис Мафи и усещането, че е малко влюбена в учителката си, и мечтаеше всеки ден лятото никога да не дойде.