Том Перротта - Останалите

— Е, как върви? — попита Пати Левън с усмивка. — Как са нещата в аванпост 17?

Лори и Мег си размениха погледи, приятно изненадани от приятелския тон на директорката. Призовките, които получиха, бяха стегнати и малко зловещи — докладвайте в щаба в 9 сутринта — и те бяха прекарали по-голямата част от предишната вечер в опити да установят дали не са в беда. Лори мислеше, че ще я мъмрят заради неуспеха ѝ да получи подписана молбата за развод. Мег се заигра с идеята, че къщата им е била подслушвана, че началството не само знае колко често нарушават обета за мълчание, но също и какво точно си казват. „Развиваш параноя“, ѝ каза Лори, но не можеше да не се зачуди дали не е права, изтезавайки мозъка си да си припомни нещо от казаното през последните два месеца, което би могло да ѝ навреди.

— Там ни харесва — каза Мег. — Наистина хубаво местенце.

— Има страхотен двор — добави Лори.

— Нали? — съгласи се ръководителката, като допря запалената клечка към цигарата си. — Обзалагам се, че е чудесен по това време на годината.

Мег кимна.

— Толкова е тучно. Има едно малко дърво с великолепни розови цветове. Не съм сигурна дали е череша, или…

— Казаха ми, че е церцис — прекъсна я Пати Левън. — Доста е необичайно за този район.

— Единственият проблем са птиците — отбеляза Лори. — Няма да повярвате колко са шумни сутрин. Все едно са ти в стаята. Стотици са и всичките се надвикват.

— Мислехме, че ще е хубаво да си направим зеленчукова градина — каза Мег. — Зелен фасул, тиквички, домати, такива неща. Напълно органик.

— Тя ще се изплати сама — съгласи се Лори. — Трябва ни само малка инвестиция за начало.

Те бяха наистина въодушевени за градината — имаха много време на разположение и искаха да правят нещо конструктивно — но директорката подмина темата, сякаш дори не ги беше чула.

— Къде спите? — попита тя. — Преместихте ли се в голямата спалня?

Лори поклати глава.

— Още сме горе.

— В отделни стаи — добави бързо Мег, което технически беше вярно, но малко подвеждащо, тъй като собственият ѝ матрак бе настанен за постоянно на пода в стаята на Лори.

И двете се чувстваха по-добре така, достатъчно близо една до друга, за да си шепнат, особено сега, когато бяха сами в аванпоста.

Пати Левън се намръщи неодобрително и издиша струя дим от ъгълчето на устата си.

— Голямата спалня е много по-приятна. Няма ли джакузи долу?

Мег се изчерви. Почти нямаше нощ, в която тя да не се възползваше от джакузито. Лори също го харесваше, но вълнението ѝ се бе изчерпало бързо.

— Единствената причина, поради която го споменавам — продължи директорката, — е, защото новите ви съквартиранти ще пристигнат следващата седмица. Ако искате да се преместите, сега е моментът да го направите.

— Съквартиранти? — попита Мег без особен ентусиазъм.

— Ал и Джош — поясни директорът. — Наистина специални момчета. Мисля, че ще ви харесат.

Тази новина не беше неочаквана — беше една от първите възможности, които бяха обсъдили предишната нощ — но Лори бе изненадана от дълбочината на разочарованието си. Тя и Мег бяха щастливи сами. Бяха като сестри или съквартирантки в колежа, напълно спокойни и отпуснати, свикнали с общите си странности и настроения. Не очакваше с нетърпение намесата на новодошлите, неловкостта отново да споделят къщата с чужди мъже. Цялата домашна химия щеше да се промени, особено ако един от тях си паднеше по Мег или ако Мег си паднеше по някой от тях. Лори дори не искаше да мисли за това, за цялото сексуално напрежение и младежката драма, за липсата на всякакво спокойствие.

— В аванпост 17 има красива традиция — каза им директорката. — Надявам се, че вие двете ще я продължите.

— Ще направим всичко по силите си — обеща Лори, макар че не беше съвсем сигурна каква е тази традиция или как тя и Мег могат да я продължат.

Пати Левън, изглежда, долови несигурността ѝ.

— Гюс и Джулиан са герои — каза тя със строг и тих глас. — Трябва да почетем жертвата им.

— Гюс ли? — попита Мег. — И той ли е бил убит?

— Гюс е добре. Той е много смел мъж. Ние се грижим много добре за него.

— Какво е направил? — попита Мег, изразявайки на глас объркването на Лори. Всичко, което знаеха, бе, че Гюс не се върна у дома в нощта, когато Джулиан беше убит, и полицията все още го търсеше. — Каква е неговата жертва?

— Той обичаше Джулиан — отвърна директорката. — Представете си куража, който му е бил нужен, за да направи онова, което направи.