Том Перротта - Останалите

— Да ме вербуваш за какво?

— За моя отбор. Мислим да го направим смесен. Имаме нужда от повече играчи.

Тя прехапа долната си устна със замислен вид.

— Може пък и да опитам.

— Но току-що каза…

— Сега съм по-зряла. Имам по-голям толеранс към скуката.

Кевин извади един прасковен цвят от кафето си и го пусна на перилото. Беше доловил дразнещите нотки в гласа на Ейми, но също и истината зад тях. Тя наистина бе узряла. По някакъв начин през последните два месеца той бе спрял да мисли за нея като за гимназистка или като за сладката приятелка на дъщеря си, която оставаше навън до твърде късно. Сега тя беше негова приятелка, дружката му за кафе, близкият му слушател, който му помагаше да преодолее скъсването с Нора, една млада жена, която осветяваше деня му всеки път когато я видеше.

— Обещавам да не те поставям в аутфилда — каза той.

— Яко. — Тя събра дългата си коса с две ръце, сякаш да я върже на опашка, но после промени решението си и я разпиля по раменете си, мека и красива по грубата тъкан на якето. — Може би можем да потренираме някой път. Когато е по-топло. Да видим дали си спомням как се хвърля.

Кевин извърна поглед, неочаквано притеснен. В далечния ъгъл на двора две катерици се гонеха по дървото, а малките им крачка драскаха лудешки по кората. Не можеше да прецени дали си прекарват добре, или се опитват да се убият.

— Е, добре — каза накрая, избарабанявайки по масата като по бонгос. — Май е по-добре да тръгвам за работа.

Том беше алармата на Кристин. Беше негова работа да я буди преди девет всяка сутрин. Ако спеше след това, ставаше раздразнителна и нарушаваше целия си денонощен ритъм. Той обаче мразеше да я тормози: тя изглеждаше толкова блажена, легнала по гръб, дишаща бавно и плитко, с едната ръка под главата, а другата отпусната до нея. Лицето ѝ беше безизразно и спокойно, коремът ѝ беше огромен под одеялото, идеално човешко иглу. Терминът ѝ беше само след седмица.

— Хей, поспаланке. — Той хвана ръката ѝ, дръпна нежно показалеца ѝ, а после средния пръст, придвижвайки се методично към кутрето. — Време е да ставаш.

— Върви си — промърмори тя. — Уморена съм.

— Знам. Но трябва да ставаш.

— Остави ме на мира.

Това продължи още минута или две, Том настояваше, Кристин се съпротивляваше, затруднявана от факта, че вече не можеше да се изтърколи на една страна, без огромни количества сила на волята и логистични изчисления. Предпочитаната ѝ маневра — мятане по корем и заравяне на лице във възглавницата — вече беше абсолютно невъзможна.

— Хайде, сладурче. Да слезем долу и да закусим.

Сигурно беше гладна, защото най-накрая благоволи да отвори очи, премигвайки на мътната светлина, поглеждайки към Том, сякаш беше далечен познат, чието име не си спомняше.

— Колко е часът?

— Време е за ставане.

— Не още. — Тя потупа матрака в покана да се присъедини към нея. — Само още няколко минути.

Това също беше част от ритуала, най-добрата част, наградата на Том за това, че изпълнява иначе неблагодарната задача. Той се изтегна до нея, обръщайки се на една страна, за да може да вижда лицето ѝ, единствената част от тялото ѝ, която не се беше променила драматично през последните няколко месеца. Остана си слабо и момичешко, сякаш още не беше научило новините за бременността ѝ.

— Ооо! — Трепвайки от изненада, тя взе ръката му и я постави върху корема си, точно над изхвръкналия си пъп. — Той наистина е доста зает там.

Том можеше да усети въртеливите движения под ръката си, твърдият предмет, който се притискаше към коремната ѝ стена — ръка или крак, може би лакът. Не беше лесно да се различи един крайник от друг.

— Някой иска навън — каза той.

За разлика от семейство Фолк, Том отказваше да нарича зародиша „той“. Кристин не беше ходила на ултразвук, така че никой не знаеше със сигурност дали бебето е момче, или момиче. Предположението, че ще е от мъжки пол, се основаваше само на вярата, базирана на увереността на мистър Гилкрест, че детето чудо ще замести сина, който беше загубил. Том се надяваше да е прав, защото беше тъжно да си представя алтернативата, малко момиче, приветствано на белия свят с възклицания на шок и уплах.

— Вкъщи ли са? — попита Кристин.

— Да. Чакат те.

— Боже — въздъхна тя. — Не може ли да се махнат за уикенда или нещо такова?

Живееха със семейството от три месеца и половина и вече даже на Кристин ѝ беше писнало от тях. Нейното нехаресване на Терънс и Марчела не беше като това на Том, не можеше да си позволи да се възмущава от щедростта им или да се смее на угодническата им преданост към мистър Гилкрест. Просто се чувстваше задушена от непрестанното им внимание. По цели дни те се навъртаха край нея, опитвайки се да предугадят нуждите ѝ, да изпълнят и най-малкото ѝ желание, стига да не излизаше от къщата. Том знаеше, че това е единствената причина, поради която е там — защото Кристин се нуждаеше от него, защото щеше да полудее, затворена толкова дълго само с тях двамата. Ако зависеше само от тях, той отдавна щеше да е изхвърчал.